Безизходица

Това бе най-учтивото „разкарай се“, на което някога бях ставал свидетел. Бях впечатлен. Може би агент Паркър действително си я биваше.

Тя затвори плътно зад него високите врати.

— Провери ли семейство Дънинг за някакви оплаквания от домашно насилие или за криминални досиета? — попита тя.

Досетих се накъде биеше. Още от самото начало си пролича, че в това отвличане имаше нещо странно, а не беше прикритие за убийство или някакво друго престъпление. Първата стъпка бе да се провери семейството. Но вече я бях изпреварил.

— И двамата са чисти — кимнах аз. — Все още проверяваме прислужниците им. Как ти се видя поведението на семейство Дънинг? Нормално?

— Майката ми се стори много отчаяна и импулсивна, а бащата има вид на препил с антифриз — отвърна Паркър и сви рамене. — И двете реакции са типични за подобни ситуации. Искаш ли за всеки случай да потърся имената им в отдела за финансови престъпления? Няма да навреди също, ако се разровим за наскоро появили се дългове или съмнителни застраховки. Ако трябва, ще проверим и за психиатрични отклонения в родословието.

Брей, казах си аз. Това означава никому и за нищо да не се доверяваш. Харесвах това в полицаите.

— Да го направим — кимнах.

Тя извади бележник от чантата си и записа задачите.

— Има ли свидетели на отвличането? — попита Емили Паркър.

— Няма. Само едно момиче, съученичка на Джейкъб, си спомни, че той излязъл от някаква кръчма в Алфабет Сити в събота през нощта, към един часа.

— Алфабет Сити ли? — не разбра Паркър.

— Квартал до университета — обясни детектив Шулц.

— Доста скапан район — уточни Рамирес.

— Продължавайте — кимна Паркър.

— Предполагаме, че е бил отвлечен точно там, защото по всичко личи, че Джейкъб въобще не се е завърнал в студентското общежитие — поясних. — Вече разпитахме съквартиранта му. Обходихме цялата сграда. Нищо не открихме. Ако е заминал някъде, забравил е да го каже на познатите си.

Подадох й виктимологичния доклад, който вече бях съставил, заедно с последната фотография на издирвания Джейкъб Дънинг.

— Докладът е много добър. — Паркър прелисти страниците и кимна, очевидно впечатлена. — Съдържа всичко: физически показатели, поведенчески особености на лицето, пълни сведения за фамилията. Ако работата в нюйоркската полиция не потръгне, Бенет, бихме могли да те уредим при нас, в Куонтико. А сега ми разкажи за контактите с похитителя.

Отидох до бюрото и натиснах бутона на телефонния секретар за прослушване на записаните разговори. Специален агент Паркър примигна от изненада, когато в стаята отекнаха странните въпроси на похитителя.

Изключих телефонния секретар, щом записът свърши.

— Родителите потвърдиха, че разпитваното лице е Джейкъб — додадох аз. — Някога чувала ли си нещо подобно?

Паркър поклати изумено глава.

— Не си спомням за такова чудо… — призна ми тя. — Звучи като странна телевизионна игра. А на теб?

Само въздъхнах смутено.

— Донякъде прилича. Преди година се подвизаваше един тип, който наричаше себе си Учителя. И той, също като този похитител, не спираше да дрънка за това колко несправедливо било обществото. Правеше го най-често малко преди да надупчи жертвата си с куршуми.

— Разбира се, че го помня — „вихрещия се убиец“2. Самолетът падна в Нюйоркския залив, нали? Четох за това — каза Паркър.

Кимнах скромно.

— Почакай! Полицаят в самолета! Бенет. Господи, това си бил ти?

Отново кимнах, като се убедих, че тя ме позна.

— И така, мислиш ли, че сега си имаме работа с нещо подобно? — попита ме Емили Паркър.

Въздъхнах, щом си спомних как тогава се бях озовал пред прага на смъртта.

— За доброто на това семейство се надявам да не е така — изрекох, разклащайки последните капки кафе в чашата си.

8.

Приблизително на всеки две минути Армандо пристигаше, за да ни долива кафе в порцелановите чаши от лъснат до блясък сребърен кафеник. Два пъти го помолих да не си дава толкова труд, но той не ми обърна внимание. Изглежда, бе загрижен за съдбата на Джейкъб не по-малко от родителите му.

От кухнята се чу виене на миксер. През вратата на кабинета видях майката, с насълзени очи, с разрошена коса, с посипана с брашно вечерна рокля. Тя отвори хладилника, извади яйца и се върна в кухненския блок.

Армандо се прекръсти.

— Горката госпожа. Винаги, когато е разстроена, се залавя да пече сладкиши — прошепна ни той.

Показах на агент Паркър стаята на Джейкъб и тъкмо бяхме започнали да обмисляме какви стратегии да използваме пред медиите, когато детектив Шулц ме извика до прозореца в кабинета. Пред главния вход на блок „Дакота“ бе спрян черен шевролет „Събърбан“ с тъмни прозорци и мигаща синя полицейска лампа.

Тутакси позвъних на колегите от екипа за бързо реагиране, които пазеха на улицата.

— Какво, по дяволите, става там долу? Веднага изгасете тази лампа. Кой е този идиот? Нали трябваше да провеждаме операция под прикритие!

— Някаква госпожа от офиса на кмета — отговори ми един сержант от екипа за бързо реагиране, който охраняваше фоайето на сградата. — Сега се качва при вас.