Безизходица

Очите на Емили се разшириха, когато се появи и Брайън, понесъл плато с картофено пюре, голямо колкото шейна.

— Определено не си длъжна да останеш — прошепнах на Емили. — Не се поддавай на тези шмекери, колкото и любезно да се държат. Ние обогатихме с ново значение термина семеен стил.

Соки започна да се търка в глезена на Емили.

— Ама виж, тате. Дори и Соки иска тя да остане — помоли ми се Криси и затрепка пред Емили с миглите си като крилца на пеперуда.

Гостенката коленичи и накрая си позволи да погали котката.

— Е, щом Соки казва, мисля, че съм длъжна да се подчиня — обяви тя.

— В такъв случай — заявих, докато наливах червено вино в една голяма чаша за Емили — ще се нуждаеш от това.

17.

Като се опитваше да запази присъствие на духа сред суматохата от децата и оживлението в светлия топъл апартамент, Емили Паркър отпиваше от виното си и се усмихваше.

Невероятно, мислеше си тя. Всичките тези деца. От толкова много раси. Сигурно бяха осиновени… Е, поне някои от тях. А къде тогава е госпожа Бенет? От Майк определено се излъчваха вибрации на самотен баща.

Наблюдаваше го как коленичи и вдигна седемгодишното чернокожо момче. Приложи му хватка от джудото — леко го преметна през рамото и го повали на дивана до седналото момиче с азиатски черти.

Със сигурност не бе очаквала точно това.

— Хей! — провикна се едно от децата. — Вижте!

На телевизионния екран показаха Емили и Майк на тротоара пред сградата в Бронкс. Започваше предаването, отразяващо отвличането на Джейкъб.

Всичките деца заръкопляскаха. Една от близначките напъха двете си кутрета в устата и изсвири като хамалин. Емили се засмя, щом видя как Майк Бенет се поклони в знак на благодарност за вниманието.

— Благодаря на всички. Моля, без автографи. Засега ми е достатъчна тази порция слава, хайде да вечеряме.

По време на вечерята Емили не престана да се удивлява. Пред нея се ширеше една от най-просторните маси за хранене, които някога бе виждала, цялата отрупана с китайски порцелан. Как се оправяха с всичко това? Огледа лицата на децата, насядали по столовете, и се замисли за себе си и Оливия. Двете се хранеха на кухненския блок в притихналата къща с готови, замразени храни. Как можеха да живеят толкова различно?

Всички те прилепиха длани и затвориха очи, докато свещеникът започна молитвата.

— Благослови ни нас, о, Боже, както и тези Твои дарове, които сме получили благодарение на Твоята щедрост, Господи наш. Амин — промълви приятният старец. — А сега да се заемаме с печеното!

Не й се привиждаше, нали? Сцената й напомняше на снимка от „Сатърдей Ивнинг Поуст“, но беше реална. Само веднъж бе присъствала на нещо подобно, при едно празнуване на Деня на благодарността в дома на баща си.

Последното, което Емили бе очаквала, като прие специалната задача днес следобед, бе да се озове на вечеря с такова шумно, многобройно, щастливо семейство. Нямаше търпение да се обади на дъщеря си и да й разкаже за тях.

Тя поклати глава, като улови погледа на Майк, седнал начело на масата.

— Ама и котката ли? — попита тя.

— А, тя е още един безделник — обясни й Майк. — Също като свещеника.

18.

След като се нахранихме, децата се изредиха, за да пожелаят лека нощ на Емили.

— Беше ни много приятно да се запознаем с вас — каза Трент с все същия превзет тон. — И на теб, татко, лека нощ. Да се наспиш добре.

— О, и ти да се наспиш добре, сър Хамлет — рекох, като го погъделичках здравата, докато се разпищя.

Когато най-после останахме сами, налях последното вино в чашата на Емили и накратко й разказах за моя живот. За жена ми — Мейв. За това как осиновявахме нашите деца едно по едно, докато в един прекрасен ден се стреснахме, като ги преброихме: бяха станали десет. Дори й разказах как жена ми умря. И как Мери Катрин, Шеймъс и аз се мъчехме животът в нашия дом да продължава да тече нормално.

— Но стига сме говорили само за мен — завърших, след като си излях душата. — Каквото било, било. Сега е време ти да ми разкажеш за най-важното в живота си.

— Няма много за разказване. Имам една дъщеря, Оливия — рече тя и извади снимка от чантата си.

— Сладурана — признах аз, като се наведох по-близо към Емили, за да огледам снимката. Също като майка си, едва не додадох. Удивително бе колко приятно започвах да се чувствам с нея.

Но вместо това, попитах:

— На колко години е?

— На четири.

— Само на тази възраст си нямаме дете у дома — заявих. — Какви са шансовете да се сдобием?

Мери Катрин влезе с две чинии и ни завари да се смеем.

— Мери, нали не е това, което си мисля? Ябълков пай? — попита Емили.

Мери Катрин нареди шумно чиниите на масата.

— Оставила съм печката включена — сепна се тя и бързо се извърна. — Това ли ще е всичко за тази вечер, господин Бенет?

— Разбира се… Това е всичко, Мери — избъбрих смутено.

Щом се затвори вратата към кухнята, взех от масата снимката на Оливия.

— А къде е баща й? — Леле, наистина ли го казах на глас? Няма що, Майк, много изтънчено го даваш. — Извинявай. Не си длъжна да ми отговаряш.