Безизходица

— Не, всичко е наред. Бащата на Оливия е… Той е в Калифорния. Разведохме се преди две години. Срещнахме се във военната авиация. Джон беше малко ръбат, но иначе беше много влюбен в мен. Беше забавен и чудесен специалист, роден за механик. Винаги съм мислила, че той е бил моят импулсивен ин, докато аз съм подреденият ян. Отначало всичко вървеше добре. Джон ръководеше сервизния отдел на представителството на „Мерцедес“ в Бетесда, докато аз напредвах в йерархията във ФБР. Разбира се, беше много напрегнато, защото и двамата работехме, а после се роди Оливия, но бяхме сплотен отбор, истинско семейство. Само че два дни след втория рожден ден на Оливия съпругът ми обяви, че трябвало отново да намери себе си. И първо последваха татуировките и пиърсингът, а после, без мое знание, купуването на автосервиз в Калифорния, за което той изхарчи повечето от общите ни спестявания.

— О! — възкликнах.

— Да, това е точната реакция. Неговият сервиз сега монтира по поръчка форсирани двигатели, наричат ги хот родс, на скъпите коли на кинозвездите, например на понтиак „Джи Ти О“ или форд „Шелби Кобра“. Калифорния се оказа истински рай за него.

— И много неприветливо място за теб и за дъщеря ти.

Емили си допи виното и остави внимателно чашата върху масата.

— Трябва да си тръгна, преди да се наложи да ме гониш, Майк. Не мога да ти опиша колко добре си прекарах. Децата ти са по-невероятни дори и от вечерята. Ти си щастливец.

— Ще ти повикам такси — предложих аз, ставайки от стола.

Като се качих до апартамента, заварих масата в дневната подредена. Видях Мери Катрин да нарежда чиниите в миялната машина в кухнята.

— А случайно да си виждала моето парче от пая?

— О, извинявай. Преди малко го изхвърлих — смънка тя, без да се обръща към мен. — Помислих, че си приключил с вечерята.

Тя се избърса в кърпата за чинии и отвори задната врата, водеща към стаята й на горния етаж.

— А сега, лека нощ — рече и затръшна вратата след себе си.

Криси се появи в кухнята по пижама, докато аз си блъсках главата върху това, което се случи.

— Тате, Шона каза, че тази Емили Паркър била новата ти приятелка. Вярно ли е? — попита Криси.

О, помислих си, загледан във вратата, която преди малко се затръшна пред очите ми. Добре. Сега ми се изясни.

Както вече признах, ние, мъжете, сме големи глупаци.

Втора част Последният изпит

19.

Челси Скинър не можеше да спре да трепери. Отначало беше само заради страха, но след като от три часа лежеше завързана върху леденостудения под, измръзна до смърт. Студът я пронизваше до костите.

Само веднъж, припомни си тя, бе мръзнала така: когато за пръв път я заведоха на ски в Колорадо. Беше само на шест години. Изнерви майка си, щом изпусна дъха си, имитирайки, че пуши невидима цигара, в задния двор на къщата, която баща й наскоро бе построил.

Челси се разплака през тракащите си зъби. Точно това бе проблемът й сега… Винаги искаше да е по-голяма, винаги опитваше да се изтъква. Защо просто не можеше да бъде доволна от себе си? Сякаш вътре в нея зееше някаква дупка и независимо с какво се опитваше да я запълни — дрехи, храна, приятели, наркотици, гаджета, — все оставаше някакво пространство, макар и съвсем мъничко, което й пречеше да се чувства като цялостна личност. На практика си бе заслужила това. Писано е било да се случи…

Престани!, заповяда си момичето. Веднага!

Беше отвлечена, а реши точно сега да се самоупреква? Още вчера трябваше да престане. Не беше терапевтично оправдано. Не беше в хармония с това, на което я бяха учили в лагера „Биг Кънтри“ — рехабилитационен център за укрепване на психиката сред природата. Там я бяха изпратили миналото лято родителите й, за да „даде на задна скорост“, както повтаряше баща й.

Но нещата, които й се случваха сега, бяха съвсем истински…

Някой я беше зашеметил пред къщата й, когато се прибираше от танците, продължили цяла нощ.

Беше й свалил джинсите и тениската и тя беше останала само по сутиен и бикини.

А ръцете и краката й бяха завързани с много широки полиестерни ленти.

Държаха я против волята й в нещо, приличащо на крипта.

Всички тези факти бяха странни, но много реални. И ужасяващи.

Внезапно си припомни на какво наблягаше в лекциите си Ланс, психологът й от „Биг Кънтри“: Ти сама създаваш своя собствена реалност.

Тогава тя си каза, че това бе най-голямата глупост, която някога бе чувала. Но сега, след като размисли, беше склонна да се съгласи, че той може би е имал право. Когато се озовеш в подобна ужасна ситуация, или може да се удавиш в пристъп на самосъжаление, или можеш да…

Челси се стегна, щом светлините се запалиха. Вратата към разнебитената стая, в която момичето бе заключено, изскърца и се отвори. Устата й пресъхна.

На прага се появи някакъв мъж в костюм, но със скиорска маска.

„Това не е истина“, помисли си тя, когато мъжът пристъпи навътре и коленичи до нея.

— Здрасти, Челс — заговори той с добре шлифован глас.

После я блъсна с глава в лицето и светът за нея помръкна.

Свести се, щом дочу някакво съскане.