Телефонът ми звънна точно когато излизах от стаята на Челси.
— Здравей, Майк. Как спа? Надявам се, добре?
Кучи син! Заковах се като поразен от удар. Беше той! Лукавото копеле звънеше направо на мен, а не в къщата.
— Много добре — отвърнах му, след като успях да се овладея.
Втурнах се надолу по стъпалата към кабинета, където се бяхме установили. Открих специалиста от техническия отдел и трескаво му посочих телефона си. Той бързо измъкна портативния касетофон от чантата на лаптопа и ми го подаде. Свързах го към слушалката на мобилния.
— Радвам се, че се обаждаш — продължих, колкото за да поддържам разговора. — Къде си? Не е зле да поговорим лично…
— Може би — отвърна той. — А може би не, Майк. Хареса ли ти къщата на Скинър? Изискана е, нали?
Какво? Той знаеше къде се намирам в момента? Или просто гадаеше? Дали наблюдаваше мястото?
— И гледката — продължи похитителят. — Величието на тази страхотна река, лъкатушеща под тези надвиснали скали. Струва си да умреш сред тази красота, ако ме извиниш за израза. Самият Томас Коул надали би могъл да я нарисува в пълния й блясък… Но защо ли споменавам такива имена пред един полицай? Разбираш ли, Томас Коул е бил художник, основател на Хъдсъновата живописна школа.
— Към тази Хъдсънова живописна школа не спадаше ли и Фредерик Едуин Чърч? — попитах, но само колкото да го амбицирам да продължи разговора.
— О, да, така е, Майк. Явно си запознат с историята на изкуството. Къде си учил?
„В полицейската академия, мръснико“, искаше ми се да му кресна. Но вместо това казах само:
— В колежа „Манхатън“.
— Никога не съм чувал за него — призна похитителят.
— Е, да, доста малък е. Сега може ли да поговорим за Челси? Готови сме да ти дадем каквото пожелаеш, ако ни кажеш къде е.
И тогава той изрече думите, от които най-силно се опасявах:
— Тогава ме чуй внимателно. Ела и си я вземи. Искам да дойдеш, да вземеш малката Челси и да я върнеш на мамчето. Вече знаеш процедурата. Тръгни с кола. Давам ти десет минути. Можеш да вземеш и малката си сладка приятелка от ФБР.
26.
Докато преминавахме моста „Хенри Хъдсън“ над река Харлем, откъм ферибота „Амтрак“ плаваше туристическото корабче, което винаги циркулираше по този маршрут.
Докато префучавахме през Манхатън с главозамайващата за центъра на града скорост от сто и десет километра в час, аз включих полицейската сирена да вие с пълна сила.
Преди броени секунди научихме, че Челси е някъде в Харлем. Не можех да си позволя да изгубя още едно дете. Бях готов на всичко, ако съществуваше някаква възможност да се добера до нея, преди да е станало много късно.
— Къде си сега? — прозвуча въпросът на похитителя в моята хендсфрий слушалка. Той явно отново настояваше да ме насочва през улиците, като ми ги диктува една по една. Имах си личен оператор, откачалник, който заменяше стандартните джипиес системи.
— На моста „Хенри Хъдсън“ откъм Манхатън — докладвах му аз.
— Знаеш ли, че е бил построен от Робърт Моузес още през трийсетте, като е използвал работна сила, наемана според правилата на
— Ало? Струва ми се, че сигналът се губи — обявих и смъкнах слушалката, за да избърша потта си.
Емили, седнала отпред до мен, забързано настройваше двата радиопредавателя и нейния мобилен телефон, докато се носехме вихрено на юг. Закрих с шепата си моя микрофон.
— Напредва ли търсенето? — прошепнах й.
Освен полицейския хеликоптер и екипа за спешно реагиране, телефонната компания също се бе включила в издирването, опитвайки се да проследи обаждането.
— От „Веризон“ още се мъчат да засекат обхвата — обясни ми Емили, — но засега не успяват.
Докато шофирах, трескаво обмислях как да открием начина, с който да накараме похитителя да изгуби контрол, да спечелим някакво предимство. Но засега той водеше играта. А по-лошото от самодоволния му тон беше, че явно отлично го съзнаваше.
— Там ли си още? — попита ме той гневно, когато отново се включих в разговора.
— Ало? Ало? — Престорих се, че не чувам добре. — Май сигналът се възстанови.