Безизходица

По окървавените му длани се бяха забили ситни камъчета, заедно с нещо мръсно и черно, стичащо се по ръкава на изискания му костюм, шит по поръчка. Сведе поглед към скъсания на коленете панталон от „Савил Роу“. За миг сякаш отново се върна в двора на училището си, където толкова пъти бе блъскан и повалян на асфалта от онези задници, всичките до един по-едри и по-големи от него. Също както тогава, го обзе чувство за безпомощност.

Но се сети как шашна този простак, шофьора от телефонната компания, и се засмя, изненадващо дори за самия себе си. Трябваше да спре с тези глупости. Дори леко се отърва, здравенякът можеше да го убие.

Пък и Франсис вече не бе безпомощен… Той напипа куфарчето си. Потупа го с любов, преди да го вдигне и да продължи похода си на север.

Като ускори крачка, един откъс от Робърт Фрост от учебника по граматика изплува в паметта му.

И той си напомни: Но съм дал обещания, които трябва да спазя, както и километри ме чакат да извървя, преди да заспя14.

68.

— Тате, моят кръст от пепел добре ли ми стои? Казах на дядо да се постарае — извика Криси, петгодишната ми дъщеричка, като се настанихме до прозорците на препълненото с народ кафене „Старбъкс“ на ъгъла на Деветдесет и трета улица и Бродуей.

Преди малко, след службата в църквата, изпратихме братята и сестрите й на училище. Криси, която още посещаваше детската градина, бе ужасно щастлива, че до обед не трябва да ходи никъде.

— Не знам. Нека да проверя… — Наведох се през масата, улових малката й брадичка и се взрях в нея. Не успях да се сдържа и целунах нослето й. — Изглежда страхотно, Криси. Дядо ти се е справил добре. Освен това си отива много с шоколадовите ти мустаци.

Когато тя отново се зае със своята напитка, аз се загледах в дългата редица от сладкиши. Наоколо чакаха за сутрешното си кафе, десерти и безалкохолни бавачки с деца, уморени строителни работници и не по-малко уморени мъже и жени, облечени в бизнес костюми. Много малко от тях имаха по челата си кръстове от пепел.

Ледена тръпка ме прониза при мисълта дали убиецът не бе замислил да стреля по хората с кръстове от пепел по челата. Нямаше съмнение, че ще предприеме нещо. Всички признаци сочеха, че днес ще е денят. Единствените неизяснени въпроси бяха къде и как ще го извърши.

Разтърках очи, преди да отпия от кафето си. Нивото на кофеин в кръвта ми се бе покачило до рекордни нива през последните две безсънни денонощия, но това не ми помагаше. След последната среща на всички полицейски екипи, ангажирани в разследването, аз посветих по-голямата част от нощта за търсене в Гугъл на всичко, което можеше да се открие за Пепеляната сряда.

Тя беше един от най-тържествените дни в годишния календар на католическите литургии. Защото бе денят на размисъл за греховете ни и тяхното изкупление.

Но чии грехове имаше предвид убиецът? Греховете на убитите деца? Или на обществото? Или своите собствени?

Видях печалното отражение на моя кръст от пепел в металния поднос за чаши.

Да, със сигурност бях допуснал грешки, за които да се покайвам тази сутрин, помислих си и отместих поглед. Задето още не бях приключил с този ужасен случай.

Докато Криси си играеше на отгатване на думи с едно от съседските деца, аз за стотен път проверих мобилния си телефон, за да се уверя дали не съм пропуснал някое съобщение, но се появяваше само скрийнсейвърът с моя тапет с емблемата на „Янките“.

Емили бе настояла да побързат с обработването на отпечатъка, но все още нямахме отговор.

Завъртях телефона си върху шахматната маса, докато гледах през прозореца към Бродуей. Усещах как миговете летят, а нищо не мога да направя.

Къде и как?, запитах се аз. Къде и как?

69.

Потънал в мисли по разследването, още не бях съвсем в час, когато десет минути по-късно с Криси влязохме в апартамента. Иначе щях да проверя кой звъни, преди да вдигна мобилния си телефон.

— Какво е станало пак? — изкрещях по телефона.

— Какво да е станало? — учуди се Шеймъс, дядо ми. — Всъщност какво значение има? Вече каза ли й?

— Какво да кажа? И на кого?

— На Мери Катрин, идиот такъв! Ох, знаех си, че ще забравиш. А пък самата Ем Си15 напоследък е станала една такава затворена. Като си толкова велик детектив, песента „Честит рожден ден“ не ти ли подсказва нещо?

— Мам… — заекнах. — Не. Бях забравил.

Имаше право да ме нарече идиот! Можех поне да се престоря, че съм се отбил в кухнята, за да си взема един мъфин или нещо подобно. Дали Мери Катрин няма да ме изгони? Не бях сигурен. Но трябваше да се справя със ситуацията, и то бързо. Чух как водата в чайника започна да ври.

Може пък все още да имам късмет.

— Ще се оправя с това, отче — отсякох и затворих телефона.

Заварих Мери Катрин да взема една чаша от шкафа над вратата в кухнята.

— О, ето къде си била — възкликнах, като я прегърнах изненадващо. — Честит рожден ден! — изрекох колкото можах по-весело и побързах да лепна една целувка на бузата й.

Но се оказа, че аз бях по-изненаданият.