Безизходица

— Запомни какво ще ти кажа — заповядах на Шулц, защото той ми отговори от екипа за спешно реагиране. — Името на заподозрения е Франсис Зейвиър Муни. Най-вероятно живее в Манхатън. Може да притежава експлозиви. Кажи им да засилят мерките за сигурност на Гранд Сентръл, защото има вероятност гарата да се окаже мишената. Обадете ми се още в секундата, в която узнаете адреса му.

— Колко е убил? — попита ме Браунинг, докато чакахме вратата на гаража му отново да се вдигне.

— Две, а може би три деца — рекох.

Той поклати глава.

— Не е изненадващо. Той е тежък случай. Дори след като извадихме приятелите му от развалините, продължи да рови там. Внимавайте с него. Муни е идеалист. Ако съм научил поне едно нещо през моята кариера, то е, че идеалистите винаги се оказват тези, които трябва най-грижливо да следите.

74.

Плисна дъжд като из ведро, когато се устремихме по магистралата на връщане от къщата на бившия агент от ФБР. Туптенето на чистачките отекваше в синхрон с бясното биене на сърцето ми.

Мобилният ми телефон звънна точно когато нахълтахме сред пръски вода, като хидроплан, в началния участък на магистралата.

— Майк — чух гласа на шефката ми, Каръл Флеминг. — Току-що получихме сведенията за Муни. Живее в Челси, на Западна двадесет и пета улица, номер 448. Това е между Девето и Десето Авеню, на три преки от Института по технология на дизайна.

— Най-после! — изкрещях. Повторих адреса на Емили. След като толкова дълго се редуваха задънени улици и отчайващи моменти, за пръв път в това разследване бяхме попаднали на някаква следа.

— Тъй като Муни може още да държи Дан Хейстингс като заложник — продължи моята шефка, — от офиса на ФБР в Ню Йорк преди малко заповядаха на техния екип за спасяване на заложници да атакува къщата. Сега пътуват към Челси заедно с нашите специалисти по обезвреждане на бомби. Още се мъчим да издействаме заповед за обиск на дома му, без да е необходимо предизвестие. Хари Добинс, шеф на отдел „Убийства“ към офиса на областния прокурор, собственоръчно написа заповедта и ще ни звънне от Сентър Стрийт в секундата, в която намери някой съдия да я подпише. Ти къде се намираш сега?

— На около трийсет минути път оттам. Как се добрахте до адреса на Муни? От криминалното му досие ли?

— Не, няма да се досетиш как го открихме — обясни ми шефката. — Името му изскочи от базата данни на социалните работници. Преди малко разговарях с тях. Той работи на непълен работен ден, но в служебното му досие е записано, че е адвокат в юридическата кантора „Ериксън, Уеймът и Рот“, чийто офис е на Лексингтън Авеню. Чувала съм за тях. Много престижна корпоративна фирма. Към офиса им вече е изпратен екип за спешни операции.

— Имаш ли техния телефонен номер? — попитах.

Докато го набирах, машинално забелязах как сред просеките между дърветата около магистралата започнаха да се очертават върховете на небостъргачите в Манхатън, но все още мержелеещи се в далечината. Още вчера трябваше да сме там. Дали Муни вече не е нанесъл удара си?

Ами ако нападне своя офис? Няма ли да се окаже, че сме безнадеждно закъснели?

— Тук „Ериксън, Уеймът и Рот“. Може ли да изчакате малко? — заяви приятен женски глас.

— По дяволите, не! — изкрещях. — Говори детектив Майк Бенет от нюйоркската полиция. Извънредно спешно е. Трябва да ми кажете дали Франсис З. Муни е дошъл днес на работа.

— Господин Муни? Той е един от нашите старши партньори. Мога да ви прехвърля на гласовата му поща — каза ми гласът.

— Изслушайте ме! — извиках още по-силно. — Имаме основания да вярваме, че господин Муни е въоръжен и извънредно опасен, склонен към убийства и към самоубийство. Дошъл ли е там? Да или не?

— О, боже мой! — ахна жената. — Не съм сигурна.

— Проверете веднага! — креснах й.

Телефонът заглъхна.

— Току-що говорих със секретарката му — съобщи ми рецепционистката. — Той не е тук. Тук е офис мениджърът.

— Говорите с Тед Провенсал — обади се някакъв мъж в следващия момент.

— Майк Бенет от нюйоркската полиция. Имаме основания да вярваме, че вашият колега Франсис Муни е отговорен за започналата наскоро поредицата от убийства на тийнейджъри.

Чух как мъжът задиша тежко. Стори ми се, че е напълно смаян.

— Франсис? — повтори той. — Франсис?

— Знам, че е шокиращо. Но ми е необходима колкото може повече информация за него. Къде е той сега?

— Не знам. Няма насрочени срещи за днес. Напоследък Франсис е в движение. Откакто му поставиха диагнозата рак на белите дробове, намалихме делата му. Той е на плаващо работно време.

Това обясняваше успокоителните и лекарствата, помислих си аз.

— Муни е болен от рак? — попитах.

— В четвърти стадий, и то с много разсейки — обясни ми мъжът. — Откриха му го преди три месеца. Прекалено късно било за операция. Горкият Франсис. Но напи пушеше по два пакета на ден. Предложихме му да го пенсионираме, както и други компенсации. Жалко е да се случи на толкова интелигентен мъж.

— Умен ли е?