Безизходица

— Също и аз, Джери. Благодаря ти за всичко — кимна му Франсис с усмивка.

„Благодаря ти, че ми помогна да започна най-черния ден в историята на «Сейнт Едуардс», надут пуяк такъв“, каза си той, докато го гледаше как се отдалечава.

77.

Отне му само трийсет секунди, за да се върне в коридора пред училищната канцелария. Възрастна жена с платиненоруса коса, в костюм с пола от туид, пишеше нещо зад преградата. От радиото до клавиатурата се разнасяше приятната мелодия „Оставих сърцето си в Сан Франсиско“.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна? — попита жената любезно.

Обърна се към него, усмихна му се. Изглеждаше доста привлекателна с искрящите си очи, въпреки че му се стори над седемдесетте. Гледаше го изпитателно зад очилата си.

Франсис внезапно застина. Това бе едно от нещата, които трябваше да се вършат на някое безлюдно място, в тъмнина, потайно. Но сега беше различно, осъзна той. Капки пот оросиха сгорещеното му чело. Тук, под заслепяващите флуоресцентни лампи и с тази музика, всичко беше дяволски по-различно…

Сега!, скара се мислено на себе си и се стегна.

Затвори с ритник вратата зад гърба си.

Жената опита да се изправи, но той вече бе прескочил преградата и я сграбчи за реверите. Измъкна един лист от джоба си. На него бе разпечатал снимките на двама ученици от „Сейнт Едуардс“, а отдолу — имената им. Не знаеше кой беше по-шокиран — тя или той.

— Д-д-дойдоха ли тези деца днес на училище? — заекна мъжът.

— Какво? Веднага ме пуснете! Не може да правите това! Кой сте вие?

— Изслушай ме! — кресна Франсис. Измъкна от колана си беретата със заглушителя и го притисна към челото й. — Дойдоха ли тези деца днес на училище? — повтори.

Възрастната жена се разплака, като видя пистолета.

— Моля те! — изпищя тя, като се опита да се отдръпне. Затвори очи и се разхълца. — Не, моля те. Защо са ти потрябвали тези ученици? Не ме наранявай! Какво правиш?

По дяволите, каза си Франсис. Това не се очакваше.

Обърна се, когато вратата зад гърба му изскърца. На прага се беше появил Уеб, с разширени очи.

— Какво правиш, за бога? — ахна треньорът.

Франсис пусна жената. Погледна ужасено стария си съотборник в очите. Мамка му. Заловиха го…

Тялото и умът му се сковаха. Дъхът му секна. Пистолетът внезапно натежа в ръката му.

Всичко свърши. Голям слабак беше и такъв си остана. Знаеше си го. В този момент дори не можеше да се държи на крака. Къде бе сега?

В четвърти стадий. Дълбоко затънал в четвъртия стадий. Той беше един много болен, слаб, умиращ стар мъж. Трябваше да бъде в болнично легло в „Слоун Кетъринг“.

— Остави пистолета, Франсис — заговори Уеб. — Остави го още сега, човече.

Още ли нападаш отляво като банши, мой човек?, отново го чу Франсис. „Как може паметта ти да е толкова услужлива?“, проблесна в измъченото му съзнание. Спомни си как Уеб бе застанал на вратата на банята към физкултурния салон и крещеше победоносно, докато размахваше над главата си откъснатия ластик от разпорените слипове на Франсис Муни.

Целият се разтрепери от обзелата го неистова ярост. Отново се изпълни с енергия. Стисна по-здраво пистолета си. Събра още решителност и вдигна оръжието.

— Какво ще кажеш да затворим шибаната врата, мой човек — рече Франсис.

Треньорът имаше вид на готов да побегне надолу по коридора, но после погледна към възрастната училищна секретарка и внезапно се подчини.

Уеб затвори вратата и бавно се извърна към бившия си съотборник, когато Франсис натисна спусъка. Куршумът прониза треньора в лицето, което допреди малко грееше в насмешка. Уеб се строполи мигновено. Дори изглеждаше комично, като че ли бе настъпил бананова кора.

„Всичко се получи съвсем чисто — помисли си Франсис и се подсмихна. — Какво казваха навремето за мачовете на «Никс»? Ето така се прави!“

Франсис се почувства учудващо бодър, когато пак се обърна към възрастната жена. Все едно че някой бе натиснал бутон за прилив на енергия в тялото му.

— Дойдоха ли тези деца днес на училище? — попита отново той, сега още по-отчетливо и уверено, с най-добрия си тон, до който прибягваше в съдебните зали. После, с един замах, смъкна очилата й и притисна още топлото дуло до слепоочието й.

— Да — отговори жената с обляно в сълзи лице. Франсис внезапно откри, че и той плаче. „Толкова много кръв — каза си. — И още кръв ще се пролее…“ Кимна към секретарката. Заслужаваше си, и то напълно.

— Храбро беше от твоя страна да защитаваш децата — прошепна мило Франсис на старата дама. — Но тях ги очаква нещо голямо… Затова съм тук сега. За да им дам най-висшата от всичките цели.

78.

Закашлях се от дима от тактическата граната, изтичах до прозореца в кухнята на Муни и го разтворих.

— Дяволите да го вземат! — изруга Емили ядосано, като остави пушката си върху гранитния плот в средата на кухнята. — Изпуснахме го.

— По дяволите! — присъединих се и аз в гнева си.