Беззвездната корона

Фрел и принц Канти бяха застанали един до друг в тинестите наноси вляво от реката и обсъждаха шепнешком как е най-добре да се изкачат по Пътя на падналите. Джейс чакаше на няколко крачки зад нея, оставяйки я да се сбогува насаме.

Но тези блатисти земи не бяха единственото, от което Никс трябваше да се откаже.

Тя мина по песъчливия бряг и през твърдите тръстики, за да стигне до Мърморко. Старият бивол стоеше до глезените в тъмната вода. Отскубваше по някой прогизнал плевел, изтръскваше го от повечето солена вода и се заемаше бавно да дъвче листата. Забеляза приближаването ѝ, изпръхтя и тръгна да я посрещне. Тя го бе разпрегнала и го бе оставила да пасе на воля.

Когато стигна до нея, той наведе голямата си глава, а тя вдигна ръце да го прегърне. Притисна буза към челото му, така че не само чуваше дишането му, но и го усещаше. Той повече от всичко бе нейният дом. Това бе Мърморко, който пръв я бе чул да плаче в блатото, който бе отвел баща ѝ до сала от плевели, на който бе лежала. Той бе този, който често я бе утешавал, който бе търпял оплакванията ѝ, докато пътуваха заедно през блатата. Той бе нещо неизменно в живота ѝ.

„А сега трябва да те изоставя.“

Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Толкова те обичам. Но е време да си вървиш у дома. — Знаеше, че Мърморко може да се върне сам вкъщи. — Намери Бастан — каза му тя. — Или Аблен.

Дори изричането на имената на братята ѝ ѝ причини болка и заплашваше да я накара отново да се затресе от хлипове. През последните два дни скръбта я връхлиташе в неочаквани моменти. Дори когато мислеше, че е изцедена и празна, виждаше цветчетата на любимата гърлица на баща си или чуваше самотния зов на гмуркач и сълзите ѝ потичаха в такова изобилие, че почти щяха да я удавят.

Прегърна Мърморко по-силно. Едната ѝ ръка се плъзна по дебелия му врат и стигна до дебелата мазолеста ивица, образувана от ярема на влека. Потърка го там, сякаш се опитваше да заличи този белег.

— Или пък не се връщай вкъщи — предложи му. — Остани свободен. Тръгни накъдето те тегли сърцето. Заслужил си го.

Отдръпна се и се взря в млечнобелите му от старост очи. Той я побутна, сякаш искаше да каже: „Сърцето ми е тук“. Тя мълчаливо му отговори: „А моето е в твоето“.

После притисна за последен път челото си към неговото и му даде тържествено обещание.

— Където и да отидеш, пак ще те намеря. Кълна ти се.

В далечината над блатото зазвучаха рогове, отеквайки във високите скали над нея, настойчиви в своето напомняне, че не може да остане повече тук.

Мърморко наведе глава при острото тръбене. То бе придружено от ловния вой на тилазаври, вероятно доведени от Фискур, за да помогнат на кралския легион да ги проследи. Те надушваха кръвта и нямаше да изтърват следата им, но водите поне им пречеха да ги настигнат. За щастие тези зверове — родом от пустините на Гулд’гул — не бяха добри плувци.

Но това предимство скоро щеше да изчезне.

Тя хвърли поглед назад към ждрелото с изсечени в него мъхести стъпала, които се изкачваха покрай реката. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от преследвачите си. Дори сега долавяше тихи викове да се носят над равните води.

Джейс ѝ подвикна:

— Не можем да чакаме повече.

Тя разбираше това. Изглежда, и Мърморко също. Беше обърнал задницата си към нея и пръхтеше срещу воя. Извърна тежката си глава към Никс.

Тя му махна с ръка.

— Хайде, върви, махай се!

Той просто я гледаше и изглеждаше готов да брани този бряг, дори това да означаваше да бъде разкъсан от глутница тилазаври или надупчен със стрели и копия. Тя знаеше, че би го направил, ако го поиска от него.

— Върви — каза тя по-натъртено.

Командата ѝ бе подсилена от полъх на криле във въздуха, придружен от пронизителен писък, насочен към животното. Малкият брат на Никс тормозеше грамадния бивол и накрая Мърморко изпръхтя, извърна глава и се затътри към тъмните дебри на блатото.

Никс изчака биволът да се скрие от погледа ѝ. Когато той изчезна, се почувства, сякаш някаква котва в нея е била прерязана. Най-после можеше да се обърне и да отиде при Джейс. Двамата заедно тръгнаха към Фрел и Канти.

Джейс изгледа със съмнение безкрайната редица стъпала.

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до дивата гора на върха?

— Цял ден — каза Фрел. — Най-малко.

— Ако поддържаме добро темпо — добави Канти и повдигна вежда към шкембето на Джейс.

Никс се намръщи на принца. Джейс сложи отбранително ръка на корема си. Изглеждаше уязвен, но Никс го докосна окуражително по ръката.

Канти сви рамене и се извърна високомерно.

Тя се взря в гърба му, опитваше се да проумее дали този принц наистина би могъл да ѝ е брат. Не ѝ се искаше да го вярва, по много причини. Фрел забеляза вниманието ѝ и на лицето му се изписа изражение едновременно извинително и гузно, задето бе разбил миналото ѝ. След толкова много години тя бе намерила някакъв несигурен мир, колкото ѝ горчив да беше, с безлики баща и майка, които я бяха изоставили в блатата, за да бъде спасена от друга, крилата майка.