Беззвездната корона

— Можеш да го направиш, Джейс! Знам, че можеш!

Ето я пак тази вяра в някой друг. Той усети да го жилва раздразнение. „Може би тя я раздава на всички.“ Лицето му почервеня, защото знаеше, че тази мисъл е егоистична и гадна.

За да я изкупи, подвикна на Джейс.

— Не е толкова трудно. Даже сестра ми се справи с лекота.

Никс му се намръщи, явно решила, че се подиграва на нея и приятеля ѝ.

Канти понечи да обясни, после се отказа.

„Сигурно е от тона ми. Трябва да поработя върху него.“

Въпреки това тревогата на лицето на Джейс се смени с решителност. Понякога гневът върши по-добра работа от смелостта. Калфата се хвана за въжето и прие предизвикателството. Не беше толкова ловък като Никс, имаше нужда от въжето, за да пази равновесие, особено над дупката, но успя да стигне до тях.

Никс прегърна приятеля си.

Канти отново почувства пристъпа на раздразнение отпреди малко.

„Майната им и на двамата.“

Скоро Фрел се присъедини към тях и тупна Канти по гърба.

— Браво на теб.

Канти прие похвалата нацупено. Фрел мина отпред и тръгнаха отново. Канти се забави, за да разтръска въжето и да охлаби намотките около скалната издатина, издърпа го и продължи след другите.

Прилепът летеше в мъглата редом с него.

Той му се намръщи.

— Ако чакаш да благодаря и на теб, ще имаш да вземаш.

Докато се катереха, мъглите се сгъстиха, правейки стъпалата още по-коварни. Не само заради влагата. Смесицата от мъгла и водни пръски напояваше нещо като буйна градина. Трънливи лози висяха от скалите или се виеха под краката им. Навсякъде растяха цъфтящи храсти — и по стълбите, и по стените. Закърнелите дървета от долния край на ждрелото тук се превръщаха във великани и корените им стърчаха навсякъде, сякаш се опитваха да ги избутат от стълбите.

Минаването им смущаваше десетки врани, гнездящи в дупки в скалите, и също и ястреби, кацнали в клоните над главите им. Невестулки и други гадинки се разбягваха от пътя им. Няколко змии ги посрещнаха със съскане и плюене на отрова. Видяха даже една миниатюрна сърна, която побягна от тях, скочи на един камък в реката, а оттам изчезна в горичка от другата страна.

Изглежда, гората ставаше още по-гъста отпред, където стълбите чезнеха в мъглите. Някъде там горе се разнесе предупредителен лъвски рев. Канти си представи как далечните гори на Облачен предел се изсипват в ждрелото със същата ярост като реката, бучаща край стълбите.

Най-после стигнаха широка площадка до един водопад и Фрел вдигна ръка и обяви спиране. Всички трябваше да си починат, преди да се справят с остатъка от обраслото ждрело. Никой не възрази.

Джейс приличаше на удавено куче. Стоеше с гръб към водещите нагоре стълби, сякаш не можеше да ги гледа. Но не това беше причината. Той посочи назад към пътя, по който бяха дошли.

— Никс, виж.

Всички се обърнаха.

През мъглите стените на ждрелото ограждаха последния изглед към блатата на Мир. Лицето на Никс стана безутешно и на Канти му се прииска да бутне Джейс в реката, задето бе напомнил на момичето за всичко, което оставя зад себе си, и най-вече кого оставя. Не знаеше дали с Никс имат обща кръв, но знаеше двама мъже — Бастан и Аблен — които нямаха и въпреки това си оставаха най-истинските ѝ братя.

„Те и още един.“

Сякаш усетил смущението на Никс, прилепът описа кръг над главата ѝ. Или може би беше също толкова смутен. Гледката към блатата разкриваше тъмната планина, издигаща се от изумрудената шир. Юмрука бе увенчан с корона от дим и вулканичните отвори по страните му аленееха от огньовете на Хадис.

Даже от тази височина Канти можеше да различи по-тъмни сенки, носещи се по топлите възходящи течения около върха му. Малкият прилеп запищя пронизително, от което косъмчетата на врата му настръхнаха — сякаш прилепът зовеше братята си.

Фрел засенчи очи и се взря нагоре към прилепа.

— Никс, твоят приятел явно смята да остане с нас, вместо да се върне при ятото си.

Тя не отговори, все така зареяла поглед в далечината.

Канти се опита да я разсее от мъката ѝ.

— Ако ще остане с нас, може би трябва да му дадем име. Просто за да мога да го ругая като хората.

Джейс кимна и погледна угрижено Никс.

— Как мислиш, че трябва да го наречем?

Тя продължаваше да не им обръща внимание.

Канти си спомни как прилепът беше щракнал със зъби към него, когато се бе опитал да го докосне.

— Каквото е свадливо копеле, името трябва да е нещо, което предупреждава за свирепата му природа. Може би Гадокрил.

Джейс го изгледа свирепо.

— Той не е просто животно. В него има и грация. Нещо, което ти явно не можеш да оцениш.

Канти завъртя очи.

— Ха да те видим теб как ще се опиташ да го погалиш.

Спомни си обаче, че Анскар бе изразил подобно мнение за целия им вид. „В природата им има някакво благородно дивачество.“ Напомнянето за вирлианския капитан само го вкисна още повече. Вече му писваше от тази игра.

Но не и на Фрел.

— Мисля, че и двамата сте прави. Свирепостта и грацията са две основни черти на характера и поведението му. Може би някое име, свързано с Древния език, защото тези същества ги има много отпреди написването на нашите истории. На онзи мъртъв език „баш“ означава свиреп.