Беззвездната корона

Джейс засия.

— А ако си спомням правилно, грация е „алия“.

— Точно така. — Фрел се усмихна. — Мисля, че името е подходящо.

Джейс го изпробва на глас.

— Баш Алия.

Никс трепна и се дръпна от приятеля си с ужасена физиономия.

— Не…

30.

Никс почти не обръщаше внимание на шепота зад себе си… а после едно име проникна през мъката ѝ и я прониза право в сърцето.

„Баш Алия…“

Тя изведнъж се върна в онзи кошмар на върха на огнената планина. Бойни барабани ехтяха в главата ѝ, заедно с усилващо се кресчендо от писъци. Тя отново тичаше по тъмното било към една крилата сянка, прикована към олтар. Едно име изригна от гърлото ѝ с разкъсваща сила, за да назове измъчваното създание върху скалата.

„Башалия!“

— Не… — изстена тя.

Никога не бе споделяла тази подробност от видението си с Гайл и Фрел. Не ѝ се струваше важна, особено след като бе отхвърлила онази гледка на планинския връх като трескав сън, предизвикан от отровата и ужаса.

Фрел се втренчи в нея.

— Никс, какво има?

Тя го пренебрегна и се обърна към малкия си брат в мъглите. Във видението ѝ той бе с размерите на порасъл бивол и криле достатъчно големи да вдигнат подобно животно във въздуха. Със сигурност двамата не можеше да са едно и също създание.

„Но името…“

Джейс изтълкува страданието ѝ погрешно.

— Никс, съжалявам. Разбира се, че ти трябва да избереш името.

Тя продължи да се взира нагоре към крилатия си брат и призна пред себе си онова, което знаеше в сърцето си, че е истина.

— Той е Башалия — прошепна, колкото и да я ужасяваше това.

Сякаш доловил мъката ѝ, прилепът закръжи и се запремята в мъглата, писукаше. Полезрението ѝ се размъти. Никакви образи не изникнаха в главата ѝ, но сърцето ѝ се разтуптя, подбудено от неговото вълнение, от писъците му.

Даже Канти забеляза представлението на брат ѝ.

— Какво му става?

Отговорът дойде иззад гърба им, долетял от долния край на ждрелото. Пронизителен вой отекна от скалните стени, а после към него се присъединиха и други. Всички замръзнаха.

— Тилазаври — каза Фрел.

Канти се обърна назад към блатата. Заслони очи и огледа ждрелото, после посочи.

— Ей там.

Никс отиде до него. Някакво движение привлече погледа ѝ. Слънцето блестеше в броните на дълга редица рицари, изкачващи се по стълбите. Легионът се движеше бързо, но не толкова бързо като тъмните сенки, тичащи отпред.

Джейс се приближи.

— Ами онези рухнали стъпала? Мислите ли, че ще могат да минат оттам?

Отговори му Фрел:

— Те може да забавят кралските хора. Ще им се наложи да прокарат въжена стълба.

— Но не и тилазаврите — добави Канти. — Виждал съм ги как ловуват. Ще прескочат онази дупка без проблем и ще ни настигнат.

Воят продължи, усилваше се.

Принцът се ослуша.

— Бих казал, че са поне десет, може би и повече.

Фрел посочи нагоре по стълбите.

— Тогава бързо. Трябва да стигнем до Облачен предел, преди да са ни настигнали.

— И после какво? — попита Джейс.

— Ще му мислим после. — Канти подкара Никс и Джейс след алхимика. — Не искаме да ни сгащят на това тясно стълбище, нали?

Продължиха забързано нагоре по обраслите стъпала. Всяка крачка бе борба. Тръни късаха дрехите им и деряха кожата им. Корени и клони се опитваха да им преградят пътя. Сякаш цялата влажна гора искаше да ги хване и да им попречи да се изкачват.

И не беше само буйната растителност.

След като преодоляха стотина стъпала, наближиха варовикова арка, която свързваше двете стени на ждрелото високо над главите им. Башалия литна натам и започна да кръжи и да се премята под нея. Пикираше и махаше с криле в явен признак на паника.

— Спрете! — извика Никс.

Всички се обърнаха към нея.

Тя посочи Башалия.

— Той се опитва да ни предупреди.

Воят ехтеше около тях, изпълваше въздуха.

— Не мисля, че имаме нужда от брат ти, за да го разберем. — Канти посочи надолу по пътя.

— Не. Не става дума за тилазаврите. — Никс сграбчи Фрел за ръката. — Никога не е ставало дума за тях. Башалия не иска да продължаваме отвъд тази арка. За това се опитваше да ни предупреди през цялото време. Той усеща нещо по-нагоре в прохода.

— Какво? — попита Джейс.

Никс поклати глава. Не знаеше отговора, но беше сигурна в едно.

— По-лошо е от тилазаврите.

И в този момент получи подкрепа от неочаквана посока.

— Знаете ли, мисля, че малкото копеленце може и да е право — каза принцът.

Канти стоеше на ръба на малката площадка. Насочи вниманието на другите към един тъмносин вир в реката далече долу. Шумяща каскада се изливаше в него от едната страна, а от другата бушуваше мъглив водопад. Между двете вирът блестеше като стъкло, достатъчно бистър, за да се види дъното му. Гладки речни камъни се редяха по повърхността му — но те не бяха единственото нещо, загладено от течението.

В кристално ясните дълбини имаше купища кости. Черепи с всякакви размери бяха струпани там — от великански с отчупени рога до мънички със заострени клюнове. Бедрени кости стърчаха във всички посоки, някои завършващи с пожълтели нокти или избелели копита. Стотици натрошени гръдни кошове лежаха преплетени като горски клонаци, превърнали се в дом на щъкащи рачета и няколко сребърни рибки.