Беззвездната корона

След един последен напън усеща облекчението. Детето се изсипва от нея и тупва в рядката кал долу. Тя се свлича от лианата. Бодлите раздират дланите ѝ. Тя се отпуска в калта с бебето между бедрата си. То още е свързано с нея чрез усукана кървава връв.

Тя хлипа от разкъсващите напъни. Взима ножа за дране, оставен до дънера на памуковото дърво. Ножът не е неин, нито кръвта, която вече го е оцапала. Ножът е пъхнат в ръката ѝ от нейния спасител — мъж, нарушил обета си, за да ѝ помогне да избяга от крепостта. След като преплуваха Залива на обещанията под навъсеното око на зимното слънце, преследвани от кралските легионери, двамата излязоха на коварния бряг на Мир. Крайбрежието му представляваше не толкова земя, колкото мътилка, където синьото море се срещаше със застоялите води, заобиколени от блатиста мангрова гора. Когато лодката не можеше да навлиза повече в блатата, спасителят ѝ я отпрати пеш, а той самият оттласна лодката с пръта с намерението да отклони преследвачите им.

Останала сама, сега тя прерязва с ножа пъпната връв, освобождавайки бебето от тялото си и от своето минало. Мислела си е, че вече е празна, но нов спазъм свива корема ѝ. Тя ахва, когато от нея се изсипват кръв и тъкан и заливат бебето. Уплашена, че бебето ще се удави при първата си глътка въздух, тя избърсва лицето му. Очите му остават затворени за този суров свят. Раздраните ѝ длани размазват още кръв. Все пак тя вижда малки нацупени устенца — прекалено сини, почти черни в сенките.

„Дишай, мъничкото ми…“

Разтрива го и се моли.

Една от молитвите ѝ получава отговор, когато детето поема първия си дъх, размърдва се, само лекичко, но достатъчно. Другата ѝ молитва е пренебрегната, когато тя открива, че детето ѝ е момиче.

„Не…“

Вдига отново ножа. Приближава острието до гърлото на бебето.

„По-добре това…“

Ръката ѝ трепери. Тя се навежда и целува челцето, което се сбръчква за първи плач срещу този жесток свят. Моли се — едновременно като извинение и обяснение. „Освободи се от мен. От моето минало. От моя срам. От онези, които искат да те вземат.“

Преди да може да направи нещо. Земната майка я наказва за дързостта да се откаже от дара на утробата си. Коремът я присвива отново. Гореща кръв руква между бедрата ѝ. Отначало болката е огнена — после става ужасно студена. А кръвта продължава да тече, излива живота ѝ в калта.

Тя съзира истината в разширяващото се петно.

Отгледана сред робите за наслади, тя е помагала на акушерки за други момичета, които са се оказали с дете въпреки чайовете с копелдашка билка. През изминалите две десетилетия е виждала раждания във всичките им безбройни форми: някои радостни, други страшни, повечето неохотни. Всички те са включвали сълзи. И кръв и лайна, разкъсана плът, бебета, родени с краката напред, други деформирани от чая или с тела, осакатени от собствените им майки при опитите да сложат край на живота на детето, преди да се е родило. Когато беше много млада, осъждаше това. Тогава не знаеше какво означава да си дете, родено под камшика, чиято душа рано или късно бива прекършена под пъшкащите тласъци на някой господар.

В крайна сметка научи трудните и необходими уроци.

Сега се взира в ножа, опрян в гърлото на дъщеря ѝ.

Под бебето вече се е образувала голяма локва кръв. Миризмата ѝ привлича мухи и пиявици. Докато тя се взира надолу в очите, които едва започват да се открехват, гората притихва, сякаш в благоговение. Птичите песни секват, остава само жуженето на насекомите. С него се смесва един нов звук. Силен плясък на вода отдясно.

Тя се размърдва, успява да извие глава. Даже това леко движение кара мрака да се свие по-плътно около нея. От мудното течение на блатото едно влечуго издрапва на брега. Ноктите му рият калта, теглейки масивното му туловище, предхождано от муцуна с наредени по нея остри зъби. Макар и безоко, създанието се насочва безпогрешно през тръстиките и мъха, привлечено от кръвта ѝ също толкова сигурно като хапещите мухи.

„Не…“

Закрилническият ѝ инстинкт надвива горчивите уроци от миналото ѝ. Тя отмества ножа от гърлото на дъщеря си и го вдига срещу приближаващия се звяр. Макар да знае, че не може да му причини нищо повече от убождане — и дори това не е сигурно. Хищното влечуго е два пъти по-дълго от нея и десет пъти по-тежко. Тя усеща възрастта му, разчита вековете в дебелия изумруден налеп по края на черните му люспи.

Макар и старо, то се устремява по-бързо към нея, сляпо за ножа и цялата му безполезност. Носи със себе си зловонието на леш и застояла вода. Слузта по гърба и страните му сияе слабо в горските сенки.

Въпреки това тя коленичи над детето си. Прекалено е слаба дори да стои права. Ръката ѝ трепери от усилието да държи ножа. Мракът продължава да стеснява света ѝ все повече.

Напряга се в очакване на предстоящия тежък удар, както е правила много нощи в парфюмираните легла на господарите си. Тялото ѝ никога не ѝ е принадлежало.