Беззвездната корона

В нея лумва гняв. Даже този огън ѝ е бил забранен в миналото. В този последен миг тя сграбчва пламъка и излива сетните си сили в отчаян крясък. Затваря очи и крещи към небесата, към звяра, към себе си, към детето си, което никога няма да живее.

За първи път в живота ѝ я чуват.

Пронизителен писък отеква от небето. Тя го чува не толкова с ушите си, колкото с цялото си тяло. Той пронизва кожата ѝ, достатъчно остър да достигне до кокала. От силата му тя цялата настръхва. Отваря очи и вижда как влечугото спира с приплъзване в калта, на не повече от една ръка разстояние. Паникьосан, звярът се извива и гърчи, за да обърне тежкото си туловище и да се върне на сигурно място в черната вода.

Преди да успее обаче, отгоре се чува кършене на клони. Сянка се стрелва през листака и се стоварва върху звяра. Извити като сърпове нокти пробиват твърдите люспи. Кости се чупят под удара на създание, голямо колкото каруца. Кожени криле се разперват с плющене и едното я улучва странично и я събаря от детето ѝ.

Блъсва се в разкривения дънер на друго дърво. Рухва сред плетеницата на корените му. Оттам гледа как грамадните криле замахват веднъж и съществото се издига във въздуха. Влечугото е откъснато от земята. Пронизалите го нокти го разкъсват на две половини и запращат вековното му тяло обратно в тъмните води.

А после крилатото създание каца в калта.

Завърта се към нея, разкривайки зловещото си великолепие. Вдигнало е високо кожените си криле, достатъчно тънки по краищата, за да се вижда през тях блещукането на петната слънчева светлина. Държи главата си приведена до земята. Големите космати уши се извъртат към нея. Дългите цепки на ноздрите му се разширяват и затрепкват, то души въздуха. Изсъсква срещу нея и косматата грива, минаваща по късия врат и извития му гръб, настръхва.

Тя знае за този звяр, цяла Азантия знае за него — това е ужасът на блатата, кошмарният мирски прилеп, отровният обитател на забуления вулкан в сърцето на тези блатисти земи. Юмрука. Носят се сума ти истории за тези същества, макар че малцина са оживели от срещите с тях, за да разказват. Никога никой ловец не се е връщал с такава неуловима, опасна плячка. Дори костите им никога не са стигнали до някоя от сбирките на замъка.

Със свито гърло тя се взира в чудовището пред себе си.

Безмилостни очи, студени като черни диаманти, отвръщат на погледа ѝ. Непрекъснат съсък се лее от гърлото му. Тя цялата потреперва от недоловим за ушите звук. Усеща го в зъбите си, в черепа си, как пращи по повърхността на мозъка ѝ като масло в тиган. Знае, че я изучават по-дълбоко, отколкото би могло да направи всяко око.

Устните на звяра се отдръпват заплашително и оголват дълги зъби, по които блести отрова. Прилепът започва да се приближава към нея, избутвайки се с крилата си.

Не, не към нея — а към бебето в калта.

Мънички крайници се размахват във въздуха, сякаш подканват чудовището.

Тя се опитва да се притече на помощ на дъщеря си, но е изпуснала ножа. Не че това има значение. Не са ѝ останали сили дори да пълзи. Тялото ѝ е студено като калта под нея. Единственото топло нещо са сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Понеже знае, че няма какво повече да направи, приема неизбежното и се отпуска в корените на дървото.

Мракът я обгръща.

Преди да я погълне съвсем, тя се взира за един последен път в детето си. Макар че не е успяла да даде на момиченцето живот, му е дала друг, не по-малко ценен дар.

Свободата му — колкото и краткотрайна да се окаже тя.

Намира някаква утеха в това, докато сенките заличават света.

Но някой друг не се задоволява толкова лесно.

Докато тя гасне, чува първия плач на бебето си, жаден и гневен. Не може да направи нищо, за да утеши този рев към един живот, прекъснат преди да е започнал. Вместо това дава на детето си последния си съвет — урок, усвоен по най-трудния начин.

„По-добре е да умреш свободна, дъще.“

I. Замъгленото момиче

Проклятието винаги произлиза от желание.

Поговорка от „Книгата на Ел“

1.

Никс се опитваше да разбере звездите с пръсти.

Почти сляпа, тя трябваше да се приведе над ниската маса, за да достигне до сърцето на планетария, топлото бронзово слънце в центъра на сложния астрономически механизъм. Знаеше, че сферата с големина на чайник е била напълнена с горещи въглени преди сутрешния урок, за да имитира животворната топлина на Небесния отец, който е разположил своя дом там. Протегна длан към тази топлина, а после внимателно отброи навън бавно въртящите се пръстени, които бележеха пътищата на вътрешните планети около Отеца. Пръстът ѝ се спря на третия. Тя го задържа за момент там и усети вибрациите на зъбните колела, които въртяха този пръстен, чу цъкането, когато учителката им завъртя колелото в другия край на планетария, за да докара техния свят до чакащата ръка на Никс.

— Внимавай, дете — предупредиха я.