Читаем Бяла смърт полностью

После извади нож с бяло острие и го опра под брадичката на Райън, така че върхът проби кожата му и пусна капчица кръв. След това каза нещо на странен език и прибра ножа в канията.

Поведоха ги към хангара.

31

Остин изучи сателитната снимка с лупата и поклати глава. Плъзна изображението и лупата към Дзавала. След няколко минути взиране помощникът му изсумтя:

— Виждам езеро с поляна и няколко къщи от едната страна. Възможно е да е селото на Найтхоук. От другата страна има кей и няколко лодки, но не и хангар. Може и да е скрит.

— А може и да си разкарваме задниците напразно.

— Няма да ни е за първи път. Погледни го от друга страна — Макс твърди, че това е езерото, а аз съм готов дай доверя и живота си.

— Може и да се наложи да го направиш. — Остин си погледна часовника. — Самолетът ни ще е готов след два часа. По-добре да си оправим багажа.

— Аз съм лесен — не съм разопаковал моя от последното пътуване — каза Дзавала. — Ще се видим на летището.

Щом се прибра, Остин видя мигащата светлина на телефонния секретар. След минута вече говореше с Бен Найтхоук, който му бе оставил телефонен номер.

— Добре, че се обади — каза Найтхоук. — Стоях до телефона с надеждата да звъннеш.

— Опитах се на няколко пъти да се свържа с теб.

— Съжалявам, че се държах като мижитурка. Онзи тип щеше да ме убие, ако не се беше намесил. Отидох при едни приятелчета. Самосъжалявах се. Когато се прибрах, имах съобщение от Тери. Казва, че SOS тръгват на своя глава. Предполагам, че Райън е взел и нея.

— Пълни идиоти. Това си е чисто самоубийство.

— И аз така мисля. Страхувам се и за семейството си. Трябва да ги спрем.

— С удоволствие бих опитал, но се нуждая от помощта ти.

— Имаш я.

— След колко време можеш да тръгнеш?

— Когато поискаш.

— Какво ще кажеш за веднага? Ще те взема по пътя към летището.

— Ще те чакам.



След като излезе от сградата на НАМПД, Дзавала подкара своя корвет модел 1961 към дома си в Арлингтън, Вирджиния. Докато горният етаж бе безупречно чист, както всъщност може да се очаква от човек, който ежедневно се занимава с детайли, изискващи микроскопична точност, приземният приличаше на смесица между работилницата на капитан Немо и селска бензиностанция. Беше претъпкан с модели на подводни апарати, металорежещи машинки и купища чертежи, покрити с мазни отпечатъци от пръсти.

Изключение от цялата тази неразбория бе един заключен метален шкаф, в който Дзавала държеше оръжейната си колекция. Технически погледнато той бе инженер, но задълженията му като член на Специалния отряд понякога изискваха и употребата на огнестрелно оръжие. За разлика от Остин, който предпочиташе един допълнително пригоден револвер „Бауен“, Дзавала използваше всичко, което му бе подръка — обикновено със смъртоносна ефективност. Огледа колекцията си, запита се какво ли — с изключение на ядрена бомба — би било ефективно срещу безскрупулна мултинационална организация със собствена частна армия и посегна към пушката „Итака“ модел 37 — основното оръжие, използвано от тюлените във Виетнам. Харесваше му, че с нея може да стреля почти като с автомат.

Грижливо опакова оръжието, прибави щедро количество боеприпаси и скоро пътуваше към летище „Дълес“. Караше със свален гюрук и се наслаждаваше на возенето — знаеше, че ще му е последното с корвета, докато мисията не приключи. Отби до хангара в далечния край на летището — екипът механици правеше последни проверки на машината на НАМПД, — целуна калника на автомобила, каза му едно тъжно „довиждане“ и се качи в самолета.

След малко пристигна Остин, водеше Найтхоук. Запозна го с Дзавала. Младият индианец се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Не се безпокой — каза Остин, разбрал неувереността на Найтхоук. — Джо само изглежда като бандит. Иначе знае как да кара самолет.

— Така си е. — Дзавала вдигна очи от планшета. — Минах дистанционния курс. Всичко без кацането.

Последното, което искаше Остин, бе индианецът да си плюе на петите от ужас, така че каза:

— Джо много обича да се майтапи.

— Не ме притесняваше това, а… това ли сме всички? Имам предвид, само ние?

Устните на Дзавала се извиха в усмивка.

— Редовно чуваме подобни неща. — Спомни си скептичната реакция на Бекер, когато двамата с Остин бяха пристигнали да спасят датските моряци. — Започвам да развивам комплекс за малоценност.

— Не сме самоубийствен взвод — каза Остин. — Ще съберем допълнително мускули по пътя. Настанявай се. В онзи термос има кафе. Аз ще помагам на Джо в кабината.

Бързо получиха разрешение за излитане и поеха на север. Със скорост 800 километра в час стигнаха до залива Сейнт Лорънс за малко повече от три часа. Кацнаха на малко крайбрежно летище. Руди Гън бе направил проверка и бе установил, че в района работи изследователски кораб на НАМПД. Минаха без проблеми през митницата и след малко бяха на борда на кораба, който бе дошъл в пристанището. Предварително бе уговорено „Навара“ да ги чака на десет мили навътре в морето.

Когато наближи яхтата, Дзавала я прецени с опитно око и каза:

— Красива е. А и по очертанията й личи, че е и бърза. Но не изглежда достатъчно яка, за да се справи с „Океанус“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Алчность
Алчность

Тара Мосс — топ-модель и один из лучших современных авторов детективных романов. Ее книги возглавляют списки бестселлеров в США, Канаде, Австралии, Новой Зеландии, Японии и Бразилии. Чтобы уверенно себя чувствовать в криминальном жанре, она прошла стажировку в Академии ФБР, полицейском управлении Лос-Анджелеса, была участницей многочисленных конференций по криминалистике и психоанализу.Благодаря своему обаянию и проницательному уму известная фотомодель Макейди смогла раскрыть серию преступлений и избежать собственной смерти. Однако ей предстоит еще одна встреча с жестоким убийцей — в зале суда. Станет ли эта встреча последней? Ведь девушка даже не подозревает, что чистосердечное признание обвиняемого лишь продуманный шаг на пути к свободе и осуществлению его преступных планов…

Александр Иванович Алтунин , Андрей Истомин , Дмитрий Давыдов , Дмитрий Иванович Живодворов , Никки Ром , Тара Мосс

Фантастика / Карьера, кадры / Детективы / Триллер / Фантастика: прочее / Криминальные детективы / Маньяки / Триллеры / Современная проза
Смерть в пионерском галстуке
Смерть в пионерском галстуке

Пионерский лагерь «Лесной» давно не принимает гостей. Когда-то здесь произошли странные вещи: сначала обнаружили распятую чайку, затем по ночам в лесу начали замечать загадочные костры и, наконец, куда-то стали пропадать вожатые и дети… Обнаружить удалось только ребят – опоенных отравой, у пещеры, о которой ходили страшные легенды. Лагерь закрыли навсегда.Двенадцать лет спустя в «Лесной» забредает отряд туристов: семеро ребят и двое инструкторов. Они находят дневник, где записаны жуткие события прошлого. Сначала эти истории кажутся детскими страшилками, но вскоре становится ясно: с лагерем что-то не так.Группа решает поскорее уйти, но… поздно. 12 лет назад из лагеря исчезли девять человек: двое взрослых и семеро детей. Неужели история повторится вновь?

Екатерина Анатольевна Горбунова , Эльвира Смелик

Фантастика / Триллер / Мистика / Ужасы
Как велит бог
Как велит бог

Никколо Амманити (р. 1966) — один из самых ярких писателей современной Италии, лауреат нескольких престижных наград. Вот и за последний роман "Как велит Бог" (2006) он получил знаменитую премию Стрега (аналог французского Гонкура), а теперь эта книга легла в основу фильма, который снимает культовый режиссер Габриеле Сальваторес. Герои романа — обитатели провинциального итальянского городка, одиннадцатилетний Кристиано Дзена и его безработный отец Рино, жестокий, озлобленный и сильно пьющий человек. Рино, как умеет, любит сына и воспитывает в соответствии со своим пониманием того, каким должен быть настоящий мужчина. Однажды старший Дзена и двое его друзей — такие же неприкаянные забулдыги, как и он, — решают ограбить банкомат и наконец зажить по-человечески. Но планам их сбыться не суждено — в грозовую ночь, на которую они наметили ограбление, происходят страшные события, переворачивающие всю их жизнь...

Никколо Амманити

Детективы / Триллер / Проза / Триллеры / Современная проза