Битие

САМОТНОТО НЕБЕ

Достатъчно. Посланията към извънземните приключват. Засега. Докато някой друг не ги излъчи, за да ги дразни и предизвиква. На̀ ви, спотайващи се извънземни.

Разбира се, ако ви има.

Засегнахме ли всяка потенциална причина евентуални извънземни гости в нашата Слънчевата система да предпочетат да запазят мълчание вместо открито да ни кажат здрасти? Разбира се, че не!

Всъщност сценарият с „потайниците“ никога не е изглеждал особено вероятен. Има много други хипотези, опитващи се да решат парадокса на Голямото мълчание — странното отсъствие на гласове в космос, който трябва да бъка от живот и разум. В почти стоте предложени „Ферми“-обяснения най-често се приема, че извънземните (ако съществуват) се намират много по-далеч и вероятно се придържат към собствените си слънчеви системи, погълнати са от някакви свои проекти, игнорират ни високомерно или си мълчат поради причини, които никога не бихме могли да разберем.

А коя е най-странната възможност? И в същото време съответстваща по всякакъв начин на проблема? Предположението, че ние сме първите, стигнали толкова високо. Идеята, че човечеството може да е „Старшата раса“. Мисъл, от която могат да те побият тръпки.

А сега ще обърна вниманието си отново към хората, които четат или слушат това в момента. Не към митичните извънземни, а към истинските хора, които ги гризе любопитство, които са жадни за идеи и които все още (дори днес) си купуват научна фантастика и размишляват върху свещения въпрос „ами ако?“

Иначе казано, към хората, които заслужават времето и вниманието ми много повече от онези надути извънземни.

Нека на прага на новия век си припомним нашия дълг. Да продължаваме да се оглеждаме. И да продължаваме да гледаме напред.

Самотното небе (1999)

87. Възможност за сънуване

„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.

Вече беше станал доста добър във физическата част — отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.

Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие — извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.

Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за да не съзерцава определено нещо, човек или идея в продължение на цял ден, можел да овладее въпросното нещо, човек или идея.

„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“

Не-гледането беше само част от номера. Началото.