Битие

ЕНТРОПИЯ

Ами гибелта от космоса? Всички знаят как огромна канара е улучила Юкатан преди шестдесет и пет милиона години и е сложила край на динозаврите. През 2024 г. „Доналдсън Сентинел Сърви“ приключи каталогизирането на всички астероиди на стабилни орбити, които са достатъчно големи, за да причинят отново подобни поражения. И за първи път успяхме да зачеркнем от списъка един „филтър“, заплашващ съществуването ни.

Остават обаче кометите, които са безброй и не могат да се забележат в далечния облак на Оорт, докато някакво дребно раздвижване в него не запрати някоя към нас. Това може да стане всеки път, когато Слънцето минава през плътен участък в спиралния ръкав. И срокът да се случи подобно нещо отдавна е минал. Но нека оставим това за по-нататък.

Как стои въпросът с малките метеороиди? Като онзи, който според някои е експлодирал над Сибир през 1905 г., или другия, довел до година без лято през 536 г.? Днес такова „по-незначително бедствие“ може да избие сто милиона души, но цивилизацията ще оцелее — стига вдигналият се атомен облак да не накара някого да натисне прибързано копчето. Така че да. Опасността от астероиди е намаляла.

Да приемем, че големите камънаци ще ни оставят на мира! Но да си представим, че някой се намеси и нарочно побутне към Земята някое тяло с диаметър километър и половина. Вярно, днес никой не пътува толкова далеч, макар че десетина държави и консорциуми продължават да изпращат автоматични сонди. Освен това с избледняването на трагедията „Жен Хе“ от паметта и Китай, и ЗС говорят за подновяване на пилотираното изследване на космоса.

Да предположим, че наистина си върнем самоувереността и отново излезем от тази подложена на заплахи планета. Е, чудесно! Така ще започнем да слагаме яйцата си в повече от една кошница. Но все пак по-добре е да внимаваме навън. И да се държим под око.

Рогът на изобилието на Пандора

10. Къща край брега

— Бу яо! Бу яо!

Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин — зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин — някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.

Пен Сян Бин се опита да свали вързопа, но старият прошарен вехтошар го изблъска с помощта на рибарската си кука от лодката.

— Не искам този боклук! Запази го за баржата за скрап. Или го изхвърли обратно в морето.

— Знаеш, че не мога да го направя — оплака се Бин, стъпил здраво с твърдите си пети върху един от стълбовете, които поддържаха дома му над водата. От дърпането вързопът се люшна към Ши. — Камерата на оная шамандура ей там… знае, че съм вдигнал деветдесет кила. Ако ги изхвърля, ще ме глобят!