Битие

БЕЗКРАЙНОСТ

Докато идвам в съзнание, тя седи пред мен с кръстосани крака. Смътно знам, че е била тук от много време и че се е грижила за мен като градинар. Или майка.

Зная за градините единствено от картините от Земята. Същото се отнася и за майките. С изключение на моята собствена…

Огромни машини на фона на ярки от вакуума звезди. Механични ръце, които ме конструират под малко червено слънце…

Тя се навежда напред, гъвкава и с човешки крайници. Почуква ме леко над окулярите. Надниква в тях с едно око с кафяв ирис, после с друго.

— Аха! Най-сетне се събуди. Можеш ли да говориш?

Полезрението ми се разширява и става по-дълбоко. Гледам покрай нея към някакъв абсолютно непознат свят. Няма го удобния черен мраз на космоса. Нито отделните тънки пластове на Земята, сини и бели над зелени и кафяви. Тук има усещане за вертикала без тегло. Измеренията изглеждат безкрайни. Усещането ми за мащаб е болезнено огънато. Облаците сякаш са живи.

И все пак осъзнавам, че това не е някой от онези малки кристални светове. Това място заема и от трите… и ги разширява.

— Е?

Въпросът й ме сръчква. И думите се появяват от някакво място под окулярите ми по някакъв влажен и странен начин.

— Аз… аз те помня.

— И би трябвало! — Тя се усмихва. — Дълго си поживяхме двамата с теб. Имахме добри и лоши моменти. Доверие и предателство. Приятелство и омраза. Страшно и шантаво.

Усещам неволно преместване — кимане в знак на съгласие.

— Тор. Ти си Тор.

Отново същата усмивка. Топла. Стопляща.

— Да, аз съм Тор. А ти?

Трябва ми време да потърся, сякаш отварям десетки, стотици чекмеджета.

— Аз бях… аз съм Търсача.

Одобрението й ми доставя удоволствие. Приятно, но обезпокоително усещане.

— Браво. А сега опитай да станеш, както го правя аз. Представи си го.

Никога не съм го правил. Тя обаче търпеливо ми помага и ето че се поклащам на слабата гравитация. Поглеждам надолу и виждам два тънки крака, завършващи с нелепи стъпала като лопати, бледи и меки. Усещам камъчета между онова, което вероятно са пръсти.

Инстинктивно вдигам неща, които трябва да са ръце. Още по-меки са. И в същото време невероятно гъвкави.

— Сега човек ли съм?

— Така излиза. Двамата с Гавин прекарахме години с теб, предимно като машини. Сега е твой ред. Не би могъл да съществуваш в плът. Още не. Така че тази версия ще е достатъчна. А и ще ти помогне да се подготвиш, докато пристигнем.

— Къде да пристигнем?

— На първата от многото спирки, пристанища, вмешателства. Приключения. Чака ни работа. Места за посещаване, непознати за срещане. Съдби за променяне!

Всичко това изглежда доста грандиозно и уморяващо. Но да, сега си спомням. Спомените се връщат. Една нишка се опъва болезнено.

— Аз… имах цел.

Тя кима. Отчасти съчувствено. Но аз знам, че има и друго.

— Да. И все още я имаш. Само че е станала по-голяма, нали?

— По-голяма… да.

Скърбя. За изгубената простота. За изгубената чистота.

— Променила ли се е?

Тор ми се усмихва, хваща ръката ми и ме повежда към дъга от невъзможна яркост.

— Глупчо — укорява ме тя. — Нима не знаеш? Всичко се променя.