Битие

УНЕС

Уау, не е ли странно, че… учените предсказваха, че до създаването на истински, подобен на човешкия изкуствен интелект остават „само едно-две десетилетия…“ в продължение на осемдесет години?

Някои твърдяха, че ИИ ще се зароди от наличието на огромно количество информация. Това наличие се появи няколко месеца след като интернет стана общодостъпен. Но ИИ така и не се появи.

Други очакваха мрежа, която най-сетне ще има толкова много връзки, колкото са в човешкия мозък — събитие, което видяхме да навлиза в тийнейджърска възраст, когато някои от кримивирусите като червея Рагнарок или ботмрежата Торнадо заразиха и отвлякоха достатъчно домове и телефони, за да образуват най-големия разпределен компютър на света, далеч надхвърлящ възможностите на най-големите „суперкомпютри“ и дори броя на синапсите в собствените ни черепи!

Но въпреки това ИИ продължаваше да чака някъде.

Колко други пътища бяха опитани? Като софтуерното моделиране на човешкия мозък? Или хардуерното? Развиването му в най-големия еволюционен експеримент, провеждан някога? Или опита да се насочва еволюцията, да се променят компютри и програми по начина, по който променяме овце и кучета, като позволяваме да се размножават само онези, които имат характеристики, които ни харесват — като онези, които проявяват човешки черти на теста на Тюринг? Или онези, които изпълват улиците, домовете и виртуалните реалности на Токио, подбрани да излъчват невероятна привлекателност?

Други с нещо като мистична вяра, подкрепена от математиката и физиката, решиха, че няколкостотин квантови процесора, настроени по подходящия начин, могат да се свържат със себеподобните си в безброй паралелни светове и {m underline}просто така{m} ще се появи някакво великолепно подобие на Бог.

Единственото, което не очакваше никой, бе това да се получи случайно при един гимназиален експеримент.

Така де, не е ли странно, че недотам блестящият трик на шестнайсетгодишната Маргарита Десилва надскочи постиженията на всички големи лаборатории, като качи в киберпространството съвършено копие на малкия ум, самоличността и инстинктите на любимия й плъх Порфирио?

И уау, не е ли странно, че Порфирио започна да се размножава, като използваше ресурси и се разрастваше в модели и спирали, които и до днес си остават така дълбоко по себе си характерни за един плъх?

Не зли, поглъщащи всичко или дори хищни — слава богу, не. Но упорити.

И уау, няма ли сега по целия свят залози на обща стойност един милиард бразилски реала за това дали Маргарита няма да се окаже банкрутирала от всички повдигнати срещу нея дела за изгубени данни и компютърни цикли, схрускани от Порфирио? Или тя ще е най-богатият човек на Земята, защото толкова много от новите ИИ се основават на нейните модели? Или може би защото единствено тя сякаш успява да запази някакво влияние върху Порфирио и да примамва неговото животинско, чудесно внимание към виртнива и ъгълчета на Уърлдспейс, където не може да навреди много? Засега.

И ЗАЩО стигнахме дотук? Да умилостивяваме един виртуален {m underline}Б{m}ог {m underline}П{m}лъх (виждаш ли, Порфирио, този път не забравих да напиша титлата ти с главна буква), за да бъде той търпелив и да ни остави на мира? Тоест, докато хората напълно не успеят там, където Виктор Франкенщайн се е провалил?

Да дублираме Резултата Десилва и да намерим половинка на създанието си.