Битие

Големи машини се стекоха зад хоризонта към множеството пътища и се устремиха към същия открит район — седемнайсет хибридноелектрически влекача, маскирани като търговски товарни транспортьори с хологови знаци по страните. Когато пътищата им се пресякоха, от машините наскачаха екипажи в сиво-кафяви комбинезони и се втурнаха да свалят покривалата на товарите. Зареваха генератори и въздухът се изпълни с екзотична смрад — резервоарите изпуснаха летливи вещества, които да изпълнят съдове под налягане. Оживяха конзоли. Предпазни прегради се свалиха и разкриха дълги заострени цилиндри върху наклонени рампи.

Бавно и тежко гигантските пури вдигнаха носове към небето, а в другия им край се появиха перки. Започна добре координираното обратно броене и виковете станаха по-напрегнати. Скоро добре оборудваният и предпазлив враг щеше да се усети. Щеше да разбере… и да реагира.

Всички ракети бяха готови, с прихванати цели. Липсваше единствено полезният товар.

От един микробус с климатик слязоха десетина души с плътно прилепващи костюми от блестяща материя и с крещящо оцветени шлемове. Всички носеха малки раници, в които бръмчаха охлаждащи вентилатори. Походката на някои бе пружинираща от възбудата. Един дори леко подскачаше на всяка четвърта крачка.

Очакваше ги униформена жена с табелка с името си и кисела физиономия. Държеше таблет.

— Име и скенер — каза жената на първата фигура в херметичен костюм. — После потвърдете намерението си.

Украсеният със златисти спирали визьор на шлема се вдигна и се видя загорялото от слънцето лице на трийсетгодишен мъж, чиито очи бяха с цвета на студено море — докато сканиращият лъч на устройството не докосна зеницата. Тя припламна за миг в червено.

— Хакер Сандър — каза високият мъж с напрегнат и същевременно сдържан глас. — Потвърждавам, че правя това по своя собствена воля, съгласно приложените документи.

Ясният му отговор като че ли задоволи ииклипборда, който избибипка утвърдително. Инспекторката кимна.

— Благодаря, господин Сандър. Приятно пътуване. Следващият?

Следващият кандидат-пилот, блондин, носеше шлема си под мишница. Върху шлема бе изрисувана отворена в писък уста с пламъци около нея.

— Ама че безобразие — озъби се младият блондин и почти избута Хакер, докато се изправяше пред чиновничката. — Имате ли пред става кои сме ние? Кой съм аз?

— Да, лорд Смитс. Имам. Но не ми пука. — Тя вдигна скенера. — Това има значение. То може да ви предпази от превръщането ви в йонизирани частици от Специалните части на САЩ, докато минавате през контролираното въздушно пространство.

— Заплашвате ли ме? Дребни… правителствени… нищожества. По-добре да не бяхте опитвали да…

— Правителство и гилдия — прекъсна го Хакер Сандър, като потисна гнева си, че блондинът го беше блъснал. — Хайде, Смити. Графикът ни е натоварен.

Баронът се завъртя към него и ядът му пропука плавния му аристократичен акцент.

— Предупредих те да не ми казваш Смити, Сандър, жалък позьор трето поколение. Трябваше да търпя старшинството ти по време на курсовете. Но само чакай да се върнем. Ще те спукам!

— Защо да чакаме? — Без да откъсва очи от неговите, Хакер посегна да откачи въздушния си шланг. Един бърз удар щеше да свали този скапаняк със синя кръв и да накара останалите да кротуват. Имаше основателни причини да бърза. Сега насам се стичаха други, много по-могъщи от някакво си правителство сили, желаещи да попречат на онова, което бе замислено тук.

Пък и никой не можеше да нарече един Сандър „позьор“.

Останалите ракетни жокеи се намесиха (може би за добро) преди да вкара в ход юмруците си, сграбчиха двамата и ги разделиха. Избутан в края на опашката. Смитс кипеше от яд и хвърляше убийствени погледи към Хакер. Но когато редът му дойде отново, вече се беше овладял и мина през проверката студено и сурово като ледник.

— Разрешителното ви е в ред — заключи проверителката и се обърна към Хакер, който бе най-опитният. — Отказът ви от претенции към Лигата за ракетно надпреварване са приети. Правителството няма да застане на пътя ви.

Хакер сви рамене, сякаш думите бяха едновременно очаквани и без значение. Спусна визьора си, даде знак на другите и те се втурнаха към стълбите, закрепени от персонала към всяка ракета, изкатериха се тромаво, напъхаха се в тесните кресла и закопчаха коланите си. Дори новаците бяха упражнявали тези движения.

Люковете се затвориха със съскане. Приглушени викове обявиха последните приготовления. След това се чу далечно скандиране — познатото, но винаги вълнуващо обратно броене в отмерен каданс. Ритъм на повече от сто години.

„Наистина ли е минало толкова време, откакто Робърт Годард е дошъл в същата тази пустиня? — помисли Хакер. — Да експериментира с първите управляеми ракети? Дали би се изненадал от онова, което правим ние с изобретението му? Първо го превърнахме в оръжие… после в гигантски изследователски кораби… и накрая в играчки за свръхбогатите.“