Битие

14. Съкровище

Нощта беше паднала преди доста време и батериите на фенера му вече се изтощаваха. Това, наред с пълното изтощение на самия Пен Сян Бин, го накара най-сетне да зареже изваждането на находки от скритото съкровище, което бе открил под потопеното имение. Пък и кислородът също бе свършил и гърдите му горяха от трите гмуркания без бутилка през тесния отвор, за да грабне каквото може — каквото проблесне пред очите му.

„Ще умреш, ако продължаваш така — най-сетне си каза той. — И до съкровището ще се добере някой друг.“

Последната мисъл го убеди окончателно.

Въпреки това имаше работа за вършене и без още гмуркания. Бин намери няколко прогнили дъски по морското дъно и закри с тях отвора, зейнал под основата на сградата. След това се гмурна още веднъж в тъмните сенки, за да засипе всичко с пясък. Накрая си почина известно време, вкопчил се в импровизирания сал под смътното сияние на лунния сърп.

„Не е ли казано, че мъдрецът трябва да разпределя амбицията си като мед по филията? Само алчният глупак се опитва да глътне наведнъж всичко.“

О, но нима съкровището не изкушаваше? Внимателно скрито от някогашния собственик на крайбрежното имение, който бе отнесъл тайната на скритото мазе със себе си — може би напук — чак до камерата за екзекуция и разчастване.

„Ако бяха присадили част от мозъка му освен очите, кожата и органите, някой е можел и да си спомни за скритото помещение.

Късметлия съм, че богаташът е тръгнал към смъртта си озлобен, без да каже на никого какво ще погребе надигащото се море.“

Най-сетне пое към дома, като се бореше с течението, което все се опитваше да го завлече в морето към натоварените корабни трасета. Пътуването беше мъчително: той клечеше на претоварения сал от полистирен и правеше изтощителната осмица… докато треперещите му пръсти не се схванаха и не изпуснаха греблото! Нощта го погълна, но нямаше смисъл да го търси или да проклина съдбата си. Не можеше да скалъпи ново. Въздъхна тихо, скочи в мръсната Хуанпу и започна да влачи сала с овързаното около кръста си въже.

На няколко пъти ревниво спираше, за да провери торбите с плячката, да ги преброи и да затегне вървите.

„Добре, че успях да скрия на сигурно в мазето и предишния си боклук, всички онези тръби и отчупени керемиди. Иначе щеше да се наложи да мъкна и тях.“

Залезът на луната само влоши положението. Целият естуар потъна в мрак, нарушаван единствено от примигващите звезди. И блясъкът на Източен Шанхай, разбира се, онази колоритна галактика на богатство, проблясваща и сияеща отвъд предпазната стена. И меката луминесценция на самата вода, която се оказваше особено ценна, когато лъкатушещият път на Бин го отвеждаше до някой от съседните домове, издигащи се в мрака като някакви мрачни средновековни замъци. Внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум, докато бързаше покрай наклонени стени и стърчащи подпорни стълбове.

„Мей Лин ще е наистина впечатлена от находката.“

Тази надежда му даваше сили, докато най-сетне не се появи неговото имение с познатия наклон, закриващ една килната ивица звезди. Така копнееше да се прибере у дома, че се отплесна… и едва не стана катастрофа.

Дори малко лунна светлина щеше да го предупреди за рояка медузи — облак от пулсиращи чадъри, които се носеха в залива, нищожна клонка от огромната заляла Източно Китайско море колония, която с всяка година ставаше все по-голяма и унищожаваше вековни риболовни територии. Повлечена от течението, туптящата маса полупрозрачни тела и развяващи се пипала се носеше право към него.

Бин трескаво се заотдръпва и едва се размина с приближаващата орда. Но въпреки това скоро откри на мъждукащата светлина на фенера, че е заобиколен от блуждаещи медузи. Дърпаше се от един куп и неизбежно се натъкваше на друг. Неспособен да ги избегне, той зарита… и усети внезапната изгаряща болка, когато едно пипало докосна левия му глезен.

Останал без избор, Бин се изкатери върху сала, като се молеше импровизираните връзки да издържат. Салът потъна под тежестта му и тялото му се озова във водата. Пипалата обаче не можеха да го достигнат. Засега.

Успя да разреже една стара тенекия за мляко и си направи нещо като весло (по-скоро черпак), с което загреба през тресавището от отровни създания. И дума не можеше да става да чака рояка да се пръсне. Дотогава теченията щяха да го отнесат някъде надалеч. Домът беше пред него и най-добрият избор бе да прибегне до груба сила.

„Тези ужасни твари ще избият цялата риба в естуара и ще ми съсипят мрежите“ — помисли си. Какъв щеше да е най-лошият резултат? Семейството му щеше да гладува. Може би седмици наред.

„Казват, че тези твари могат да се ядат, ако внимаваш. Да се пържат в сусамено олио. Кантонците ги ядели.“

Звучеше противно. Но можеше да им се наложи да опитат.