Битие

„Това вече не е Америка. Ако изобщо я е имало някога.“

Ето например краткото й посещение в щата Панхендъл, петдесет и шестата звезда от националния флаг. Там се срещна с представители на управляващата партия, които смятаха догодина да обявят декларация за отделяне и да престанат дори номинално да се водят под Звездния флаг. Дори това да означаваше ииуерно ембарго. А в същото време в съседната космополитна Оклахома отново се беше заговорило за присъединяване към ЗС…

… което предизвикваше горчив гняв в юнионистко Мисури, където полицията бързо увеличаваше личния си състав и няколко казина бяха изгорени до основи.

Един циник би приписал цялата тази лудост на икономиката. Разрастваща се пустиня. Упадък на производството на царевица. Там, където някога е била сърцевината на държавата. Тор долавяше същата тревога, безпомощност и разочарование, които ги имаше след сапунения мехур на благоденствие от двайсетте и трийсетте. Подновена необходимост да обвиниш някого.

И все пак през цялата изминала седмица тя продължаваше да вади от чантата си малката реликва на доктор Сато. Още не можеше да повярва, че директорът на „Аткинс“ й я беше дал. Праисторическо кварцово кълбо, използвано преди трийсет хиляди години. Едно от многото, разбира се — археолозите бяха открили хиляди подобни из цяла Европа, Африка и Близкия изток. Въпреки всичко находката несъмнено струваше нещо — един тръжен сайт й предложи начална цена от няколкостотин нови долара.

Може би се бе опитал да я подкупи, за да го представи в добра светлина? Съмняваше се. Така или иначе подаръкът не се отрази върху репортажа й. Методите на лечение в центъра „Аткинс“ изглеждаха обещаващи, но едва ли можеха да предложат панацея за аутизма изобщо. Подходът им работеше само при пациентите с „висока функционалност“, които и без това общуваха доста сносно с другите. Колкото до милионите тежки случаи — фиксираните върху някоя дребна подробност, избягващите пряк контакт, реагиращите бурно на всеки опит за отвличане на вниманието или по друг начин изгубени из лабиринта на шантавата виртуална реалност, която малко нормални умове можеха да следят, — Сато можеше да предложи единствено надежда за отчаяните родители и близки.

Въпреки това срещата с този странен човек даде на Тор повод да добави още една спирка, преди да продължи към новата си задача във Възстановения Вашингтон. Конференцията на боготворците, която се провеждаше два пъти годишно. Сега беше в Нашвил, града на толерантността и гостоприемството.

„По-добре наистина да е толерантен — помисли си тя, докато минаваше покрай бдителните скенери на входа и влизаше в просторния изложбен център. — Тези хора буквално носят мишени на гърбовете си. И се гордеят с това.“

Транспарант от истински плат, опънат непосредствено зад входа, провъзгласяваше:

УТРЕШНИЯТ ДЕН ПРИВЕТСТВА ДРЪЗКИТЕ!

Към него някой беше добавил със зловещи виртиифити, видими само през очила:

А следващият вторник приветства наивниците!

По-нататък всевъзможни компании, фондации и клубове шумно рекламираха „преобразяващи открития“ от остроумно украсени щандове, подсилени с крещящи ВР. Очилата на Тор бяха подложени на бомбардировка от обяви, предлагащи какво ли не, от подобрители на здравето до удължители на живота. От гарантиращи подмладяване средства до домашни комплекти за обновяване на костен мозък.

От „киборг“ протези до наномашини с дистанционно управление.

От мозъчни импланти за връзка с Мрежата до роботи прислужници.

Да, роботи. С постепенното избледняване на спомена за Йокохама Янкхенд старият термин се завръщаше. Заедно с него вървеше и обещанието, че това поколение хуманоидни автомати наистина ще е полезно, а не своенравно, прекалено привлекателно или опасно. Или и трите едновременно.

„Всяка година решават някакъв проблем или препятствие в движението, говора, зрението, навигацията или здравия разум на машината“ — отбеляза си субвокално тя, като остави очилата да обхванат всичко. Някакъв андроид на корейски чаебол показваше движения от източноазиатски танц и се усмихваше обезоръжаващо. Демонстрацията беше впечатляваща. Но пък целта на всички демонстрации е да са впечатляващи.

„А после винаги блокират от някоя елементарна задача. От неравномерни стъпала. От разбъркан преден или заден план. От семантичен парадокс. От нещо, което не би затруднило за миг и петгодишно хлапе. И всяка година урокът е един и същи.

Ние вече сме чудеса. Един трикилограмов човешки мозък продължава да съчетава повече изумителни неща, отколкото са възможностите на всеки компютърен модел.