Блус в лятна нощ

Селистайн Елиот не изтрезняла цели три години — тъгувала по сина си, мразела генерала, но и себе си, задето няма сили да го остави. Нейното пиянство бе такъв срам за генерала, че той бил принуден да се оттегли преждевременно от активна служба. На два пъти генерал Елиот трябвало да научи горчивия урок, че врагът вкъщи е десет пъти по-опасен от врага на бойното поле.

Майк Хес се изправи.

— Всичко това е станало преди петнайсет години. Ужасно е, че е коствало живота на двама млади. Никой не отрича това. Но животът продължава. Ние всички изстрадахме тази война и тя ни промени по различен начин. Нашето поколение се раздели на две. Двете половини се мразеха, не си говореха. Защо? Тук сме се събрали в името на опрощението.

— Не! — обади се генерал Елиот и стана на крака. — В името на справедливостта.

— Чия справедливост, генерале? — обади се монахът от Мепкинското абатство. — Твоята или Божията? Какво търсиш — военна справедливост или божествена справедливост?

— И двете, отче — отвърна му генералът. — И ако питаш мен, ти и целият ти орден се изправихте на пътя на справедливостта.

— Ние познаваме сина ти като добър свещеник и Божи служител — каза отец Джуд с тих глас.

— Той е отнел живота на двама млади — каза генералът. — Това е всичко, което и Бог трябва да знае за моя син.

Съдията Маккол удари чукчето и погледна часовника си.

— Хайде, по-стегнато. Трябва вече да приключваме.

— По какъв начин напусна страната, сине? — провикна се генералът. — Лодката ти се полюшваше празна насред океана.

— С помощта на сърфа — каза Джордан. — Минаха два дни, преди да стигна до сушата. Останах цяла седмица на остров Орион в рибарската хижа на Макколови. Преживявах с риба и раци, които ловях нощем. Когато възстанових силите си, взех лодката на Джак и цъфнах в къщата му посред нощ.

— Сега вече мога да продължа аз — казах.

Скръбта ме затисна като камък. След службата в памет на Джордан аз се заключих в стаята си. Исках да си възстановя точно от кой момент нататък всичко тръгна наопаки.

Скоро след това Шайла тръгна за някаква антивоенна демонстрация пред сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Отказах да я придружа. Бях си обещал никога повече да не ставам жертва на независещи от мен обстоятелства. Исках да заживея сдържан и предпазлив живот. Джордан беше станал жертва на неспособността си да се примири със своя баща или да излезе от неговата орбита. Шайла се хвърляше с главата напред и прегръщаше всяка нова идея, която можеше да даде смисъл на живота й. Като някакъв заблуден равин, животът й мина в непрестанно търсене на едно все още ненаписано Петокнижие.

Майк продължаваше да гори с пламъка на своята неугасима амбиция. Работеше в агенцията на Уилям Морис в Манхатън, когато в сауната на нюйоркския Атлетик Клъб случайно срещна човека, който му възложи първия филмов проект. Всяка вечер ходеше на кино или театър и пишеше дълги писма, в които описваше представленията със своите критични бележки към тях или с идеи как би ги поставил, ако той е режисьорът. Майк не страдаше от южняшкия недъг да гледа вечно назад към миналото. Докато аз открих, че повече ми се удава да се затварям в себе си до степен на пълна парализа.

И точно тогава една нощ се събудих, защото някой грубо запуши устата ми с длан. Опитах се да извикам, но чух гласа на Джордан, който ми прошепна да мълча. Опипах в мрака лицето му, за да се уверя, че това е той. Бях толкова изненадан, че навлякох чифт бермуди и една тениска и излязох навън с него. Седнахме на плаващия пристан и топнахме босите си крака във водата.

— Как е дядо Боже? — попитах. — Чух, че си ходил да го видиш.

— Добре е. Пита за теб — каза Джордан, но изведнъж помръкна. — Не съм добре, Джак. Нещо не съм в ред.

— Виж, тук съм съгласен с теб. Кръвта ти беше опръскала цялата лодка.

— Беше нулева група, но принадлежеше на други хора — отвърна Джордан. — Съставих плана си, докато бях в психиатрията. Какво каза баща ми за самолета?

— Какъв самолет? — попитах.

— Онзи, дето го вдигнах във въздуха.

— Не! Не си го направил, Джордан — казах и мислено се помолих да съм прав.

— Още на осем години можех да разглобя автоматична пушка със завързани очи. Защо мислиш, че не мога да направя една бомба? Колко му е? — каза той със странен, безплътен глас.

— Джордан, случи се нещо много по-ужасно — казах.

— Да, Джак, отидох доста далеч с този самолет — продължи той. — Знаех, че това няма да ти хареса.

— Ти чувал ли си някога за Уилит Егълсби и Бони Прюит? — попитах го.

— Не, кои са те?

— Те са били в самолета, когато е избухнал. Хората смятат, че сами са го направили. За да се самоубият. За да умрат заедно — били са влюбени.

И до днес не мога да разбера как викът, който се изтръгна от гърдите на Джордан, не събуди цял Уотърфорд. Разтърсващ вик на неописуем ужас. Докато плачеше неутешимо, аз го прегърнах и започнах да мисля как да го скрия. Преди да съмне, го прибрах в стаята си, а оттам на тавана. Докато той страдаше и въобще не беше на себе си, аз се опитвах да съставя план за бягството му.