Богът на дребните неща

— Добро утро, отче! — провиквала се Беба Кочама, щом го зърнела, а на устните й се появявала усмивка, напълно противоречаща на жестоката й хватка върху тънката, хлъзгава от сапуна детска ръчица.

— Добро утро и на теб, Беба! — отвръщал отец Мълиган, като спирал и сгъвал чадъра си.

— Искам да ви попитам нещо, отче — подхващала Беба Кочама. — В Коринтяни, глава десета, стих двайсет и трети, се казва: „Всички неща са законни за мене, но не всички са целесъобразни.“ Отче, как е възможно всички неща да са законни за Него? Мога да разбера някои неща да са законни за Него, но…

Отец Мълиган бил повече от поласкан, че събужда подобни емоции у привлекателното младо момиче, застанало пред него с потреперващи устни, готови за целувки и с горящи, черни като въглен очи. Защото и той бил млад и може би съзнавал, че сериозните обяснения, с които разпръсвал фалшивите й библейски съмнения, са в пълно противоречие с вълнуващото обещание на сияйните му смарагдови очи.

Двамата стояли до кладенеца всеки четвъртък, измъчвани от безмилостното обедно слънце. Младото момиче и безстрашният йезуит, и двамата разтърсвани от нехристиянска страст. Използващи Библията като оправдание да бъдат заедно.

Неизменно посред разговора им нещастното насапунисано, насила къпано дете успявало да се измъкне и отец Мълиган мигом идвал на себе си.

— Ооо! По-добре е да хванеш детето, преди да го е пипнала настинка.

С тези думи той отново отварял чадъра и се отдалечавал в своето шоколадовокафяво расо и удобни сандали, като тържествено пристъпваща камила, която има насрочена среща. След себе си отецът влачел на каишка свитото от болка сърце на младата Беба Кочама, а то се удряло и спъвало в дребни камъчета и попадали листа. Наранено, почти разбито сърце.

Така изминала цяла година от четвъртъци. Най-сетне дошло време отец Мълиган да се върне в Мадрас. Тъй като благодеянията й не довели до осезаем резултат, отчаяната млада Беба Кочама вложила цялата си надежда във вярата.

С изключително упорство и целенасоченост (подобни прояви от страна на млада жена в онези години се възприемали едва ли не за физически недъзи — като заешка устна или изкривено стъпало) Беба Кочама се възпротивила на бащината си воля и станала римокатоличка. Със специално разрешение от Ватикана тя се покалугерила и постъпила в манастир в Мадрас като послушница. Надявала се, че това ще й даде законна възможност да бъде с отец Мълиган. Представяла си как двамата седят в тъмни сводести зали с тежки кадифени завеси и разискват теологията. Тя не желаела нищо повече. За нищо повече не смеела да мечтае. Само да бъде близо до него. Достатъчно близо, за да усеща уханието на брадата му. Да вижда грубата тъкан на монашеското му расо. Да го обича само с поглед.

Скоро обаче разбрала цялото безсмислие на своето начинание. Открила как старшите монахини са монополизирали свещениците и епископите с много по-дълбоки от нейните библейски съмнения и че може да минат години, докато успее да се приближи до отец Мълиган. Започнала да се чувства нещастна, станало й душно и тясно в манастира. По главата й се появил упорит алергичен обрив от постоянното дърпане на монашеската забрадка, говорела английски по-добре от всички останали. От това се усещала още по-самотна.

Година след постъпването й в манастира баща й започнал да получава от нея озадачаващи писма. „Миличък татко, добре съм и съм щастлива, че служа на Пресветата Дева. Но Кохинор не е щастлива и страда за дома си. Миличък татко, днес следобед Кохинор повърна и вдигна температура. Миличък татко, манастирската храна изглежда не е подходяща за Кохинор, макар на мен да ми харесва. Миличък татко, Кохинор се тревожи, че семейството й нито я разбира, нито се интересува от здравето й…“

Освен че (по онова време) така се казвал най-големият диамант в света, преподобният Е. Джон Айп не бил чувал за никакъв друг Кохинор. Чудел се как момиче с мохамеданско име е попаднало в католически манастир.

Най-сетне майката на Беба Кочама осъзнала, че Кохинор е самата Беба Кочама. Спомнила си как много отдавна показала на Беба копие от завещанието на своя баща (дядото на Беба Кочама), в което той — като описвал своите внуци — бил написал: „Видях скъпоценни камъни, един от които е моят Кохинор.“ След това изреждал на кого какво завещава — малки суми пари и скъпоценности — без обаче да изясни кого от внуците или внучките си смята за своя Кохинор. Сега майката на Беба Кочама се досетила, че Беба, без някакво основание за това, е решила, че дядо й е имал предвид тъкмо нея. И в манастира, тъй като е знаела, че преди да се пуснат, всички писма се четат от игуменката, Беба Кочама възкресила Кохинор, за да съобщи на близките си чрез това име за своите тревоги.