Богът на дребните неща

Докато беше още във факултета по архитектура, тя срещна Лари Макаслин, дошъл в Делхи да събира материал за докторската си теза на тема „Енергийна ефективност в местната архитектура“. За първи път той забеляза Рахел в библиотеката на колежа и отново няколко дни по-късно на Хан-пазар. Беше облечена в джинси и бяла тениска. Част от стара пъстра покривка за легло беше прикрепена около врата й и се влачеше като пелерина зад нея. Дивата й коса беше опъната назад и привързана, за да изглежда права, но всъщност не беше. В едната й ноздра блещукаше миниатюрен диамант. Деколтето и ключиците й бяха невероятно красиви, имаше хубава атлетическа походка.

„Ето една джазова мелодия“ — помисли си Лари Макаслин и я последва в близката книжарница, където нито той, нито тя гледаха книгите.

Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън.

Когато Лари държеше жена си в своите обятия с бузата й, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата й, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата й, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потреперване под кожата й. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си.

Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно.

Но когато се любеха, оставаше обиден от очите й. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава.

Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение. После Малкият Бог (кротък и въздържан, потаен и поверителен) се появява претръпнал и се смее беззвучно на своята безразсъдност. Привикнал с потвърждението на собствената си непоследователност, той става гъвкав и напълно безразличен. Нищо няма смисъл. Нищо не означава много. Все по-малко и по-малко неща имат значение. И никога нищо не е било много важно. Защото са се случвали и по-лоши неща. В страната, от която беше дошла Рахел, крепяща се във вечно равновесие между ужаса на войната и страхотиите на мира, по-лоши неща продължаваха да се случват.

Затова Малкият Бог се засмива неискрено и се отдалечава, подскачайки си весело. Като богато момче, обуто в шорти. Той си подсвирква и подритва камъчета. Извор на крехкото му въодушевление е фактът, че неговото нещастие е относително дребно. Той пропълзява в очите на хората и им придава отчаяно изражение.

Лари Макаслин обаче не виждаше отчаяние в очите на Рахел, а нещо като престорен оптимизъм. И една празнота в нишата, която са заемали думите на Еста. Не можеше да се очаква от Лари да разбере това. Че празнотата у единия близнак е просто версия на мълчанието на другия. Че празнотата и мълчанието се сливат в едно цяло. Като две лъжици, сложени една върху друга. Като добре познатите тела на двама любовници.

След като се разведоха, Рахел работи няколко месеца като келнерка в индийски ресторант в Ню Йорк. После няколко години като нощна продавачка в бензиностанция край Вашингтон; там седеше в бронирана кабинка, където пияници понякога повръщаха в табличката за пари, а сводници й предлагаха по-доходен бизнес. Два пъти видя как през прозорците на колите им бяха застреляни мъже. Друг път пред очите й нападнаха човек и го изхвърлиха от движещата се кола с нож в гърба.

После Беба Кочама й писа, че Еста отново е „възвърнат“. Рахел се отказа от работата си в бензиностанцията и с радост напусна Америка. За да се прибере в Айеменем. При Еста в дъжда.

В старата къща на хълма Беба Кочама седеше до масата за хранене и търкаше една презряла краставица, за да излезе горчивината й заедно с гъстия пенест сок. Беше облечена в отпусната карирана нощница от тънко платно с бухнали ръкави, цялата в лекета. Под масата люлееше миниатюрните си крака с лакирани нокти, като малко дете, седнало на висок стол. Ходилата й бяха отекли и пухкави като въздушни възглавнички във формата на крак. Едно време, когато дойдеха гости в Айеменем, Беба Кочама непременно обръщаше внимание на големите им крака. Молеше ги да й дадат за малко чехлите си, обуваше ги и казваше: „Вижте колко са ми големи!“ После се разхождаше с тях из къщата и повдигаше леко сарито си, за да могат всички да се възхищават на малките й крака.