Читаем Богът на дребните неща полностью

След погребението на Софи Мол, когато Еста беше „върнат“, баща им го изпрати в едно училище за момчета в Калкута. Не беше изключително добър ученик, но и не изоставаше, по нито един предмет не беше слаб. Среден ученик, или задоволителна работа — такива бяха оценките, които учителите му вписваха в бележника в края на годината. Не се включва в групови занимания беше често повтаряно оплакване. Но какво точно разбираха под „групови занимания“, учителите не обясняваха.

Еста завърши средното училище със среден успех, но отказа да постъпи в колеж. Вместо това започна да се занимава с домакинската работа в къщи, което отначало твърде много смути баща му и мащехата. Сякаш по този начин Еста искаше да заплати за издръжката си. Метеше, миеше подовете и переше. Научи се да готви и да пазарува зеленчуци. Продавачите по пазарите, седнали зад пирамиди от намазани с олио и лъснати зеленчуци, започнаха да го забелязват щом се появи, и да го обслужват веднага въпреки недоволството на прередените клиенти. Даваха му ръждясали кутии от филми, в които да си слага избраните зеленчуци. Той не се пазареше. Продавачите не го лъжеха. След като беше платил за подбраните и претеглени зеленчуци, те ги прехвърляха в пластмасовата му червена пазарска кошница (най-отдолу лука, после патладжаните и най-отгоре доматите) и редовно му добавяха безплатно стръкче колендро и шепа зелени люти чушлета. Еста се качваше в претъпкания трамвай и отнасяше покупките в къщи. Беше като тихо мехурче, което плува над море от шум.

Искаше ли нещо, когато се хранеха, ставаше и си го вземаше сам.

След като се настани около Еста, тишината остана при него и го обхвана напълно. Тя излизаше от главата му и го обгръщаше с мочурливите си ръце. Люлееше го в древния ембрионален сърдечен ритъм. Протягаше крадешком смучещи пипала вътре в черепа му, изглаждаше гънките на паметта, разместваше стари изречения и ги пропъждаше от върха на езика му. Лишаваше мислите му от думите, които ги изразяват, и ги оставяше голи и осакатени. Непроизносими. Вцепенени. И следователно несъществуващи за страничния наблюдател. Бавно, с годините Еста се оттегли от света. Свикна с притеснителния октопод, който живееше в него и впръскваше мастиления си транквилизатор върху миналото му. Постепенно причината за мълчанието му беше потулена, погребана някъде дълбоко в утешителните гънки на факта, че Еста вече не говори.

Когато Хубчанд, любимото му сляпо, оплешивяло, вече неспособно да се сдържа седемнайсетгодишно куче стигна до мъчителната си, дълго отлагана смърт, Еста се грижеше за него при най-тежките му изпитания така, сякаш от това зависеше собственият му живот. През последните месеци на живота си Хубчанд, който имаше най-добри намерения, но съвсем ненадежден пикочен мехур, се завличаше до вратата към задния двор, в която беше оставен специален отвор за него, промушваше глава навън и изпускаше на пресекулки яркожълтата си урина вътре в стаята. После с изпразнен мехур и с чиста съвест вдигаше към Еста помътнелите си зелени очи, които се очертаваха като мътни езерца сред проскубания му череп, и се връщаше с куцукане до мократа си възглавница, като оставяше влажни кучешки следи по пода. Докато Хубчанд умираше на възглавницата си, Еста виждаше как прозорецът на спалнята се отразява в гладките му лилави топки. А също и небето. Веднъж и една птичка, която прелетя. За Еста — обвеян от мириса на увехнали рози, окървавен от спомена за един пребит човек — самия факт, че нещо тъй крехко, тъй невероятно нежно беше оцеляло, че му беше разрешено да съществува — изглеждаше като чудо. Летяща птичка, отразена в топките на едно старо куче. Това наблюдение го накара да се изсмее.

След смъртта на Хубчанд Еста започна своите разходки. Ходеше с часове наред. Отначало обикаляше само близката околност, но полека-лека започна да броди все по-далеч и по-далеч към полята.

Хората свикнаха да го виждат по шосето. Добре облечен мъж с тиха походка. Лицето му стана мургаво и обветрено. Загрубяло. Набръчкано от слънцето. Започна да изглежда по-умен, отколкото беше в действителност. Като рибар в града. Със своите морски тайни.



Сега, когато Еста беше „възвърнат“ обратно, започна да обикаля целия Айеменем.

Някои дни вървеше по бреговете на реката, която вонеше на изпражнения и на пестициди, получени чрез заемите на Световната банка. Почти всичката риба беше измряла. Все още живите риби бяха заразени.

Друг път крачеше по шосето. Покрай новите, новоизпечени, добре охладени къщи, построени с пари от Персийския залив — от медицински сестри, строители, железари и банкови чиновници, които работеха упорито и безрадостно в далечни места. Покрай начумерените по-стари къщи, позеленели от завист, приклекнали зад собствените си автомобилни алеи между собствените си каучукови дървета. Всяка от тях беше едно рушащо се феодално владение със собствена епична история.

Минаваше покрай селското училище, построено от прадядо му за недокосваеми деца.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология