Богът на дребните неща

Аму плачеше, когато излязоха от участъка, затова Еста и Рахел не я попитаха какво значи вешия. А също и незаконни деца. За първи път виждаха майка си да плаче. Не хълцаше. Лицето й беше замръзнало като каменно, но от очите й извираха сълзи и се стичаха по скованите й бузи. Близнаците я гледаха и им прилошаваше от страх. Сълзите на Аму превърнаха всичко, което досега им изглеждаше нереално, в реалност. Върнаха се в Айеменем с автобус. Кондукторът, слаб човек в сиво-кафява униформа, се плъзна към тях по перилата в автобуса. Опря кокалестия си хълбок върху облегалката на една седалка и щракна перфоратора за билети пред Аму. Закъде! — искаше да попита кондукторът с това щракване. Рахел усети, че ръцете му миришат на кисело от автобусните билети и от железните перила.

— Той е мъртъв — прошепна му Аму. — Аз го убих.

— За Айеменем — побърза да се обади Еста, преди кондукторът да е загубил търпение.

Момчето извади пари от портмонето на Аму. Кондукторът му подаде билетите. Еста ги сгъна внимателно и си ги прибра в джоба. После прегърна с тъничките си ръце скованата си разплакана майка.

Две седмици по-късно Еста беше „върнат“. Накараха Аму да го изпрати обратно при баща му, който беше напуснал работата си в самотната чаена плантация в Асам и се бе преместил в Калкута, за да работи в някаква компания за производство на въглен на прах. Беше се оженил повторно, бе спрял да пие (относително) и се напиваше само от време на време.

Оттогава Еста и Рахел не бяха се виждали.

А сега, след двайсет и три години, баща им на свой ред беше „възвърнал“ Еста. Беше го изпратил обратно в Айеменем с един куфар и с писмо. Куфарът беше пълен с хубави нови дрехи. Беба Кочама показа писмото на Рахел. Беше написано с полегат, женски, усвоен в манастирско училище почерк, но подписът беше на баща им. Или поне името беше неговото. Рахел не би могла да разпознае подписа. В писмото се съобщаваше, че той, баща им, е напуснал компанията за въглен на прах и ще емигрира в Австралия, където ще бъде началник на охраната в керамична фабрика, и че не може да вземе Еста със себе си. Следваха най-добри пожелания за всички в Айеменем и уверението, че ще потърси Еста, ако някога се върне в Индия, което не било много вероятно.

Беба Кочама каза на Рахел, че ако желае, може да запази писмото. Рахел го прибра в плика му. Хартията беше омекнала и се сгъваше като плат.

Беше забравила колко влажен става въздухът в Айеменем по време на мусоните. Раздутите долапи скърцаха. Затворени прозорци сами се отваряха. Между кориците си книгите ставаха меки и накъдрени. Вечер като привидения се появяваха странни насекоми и изгаряха върху слабите, четирийсетватови крушки на Беба Кочама. Трошливите им овъглени останки покриваха пода, лежаха по прозоречните первази и докато Кочу Мария не ги събереше в пластмасовата си лопата, въздухът миришеше на изгоряло.

Не беше се променил, юнският дъжд.

Небето се разтваряше и от него буйно се лееше поройна вода, тя съживяваше унилия стар кладенец, покриваше със зелен мъх кочината, в която вече нямаше прасета, бомбардираше застоялите локви в чаен цвят, така както спомените бомбардират заспалите, добили чаен цвят мозъци. Тревата беше мокрозелена и изглеждаше доволна. Щастливи лилави червеи се веселяха в рядката кал. Зелената коприва кимаше. Дърветата се наклоняваха.

Далеч от къщата, сред вятър и дъжд, край бреговете на реката, сред гръмотевици и внезапния мрак посред бял ден, вървеше Еста. Беше с розовоягодова тениска, подгизнала и затова изглеждаше по-тъмна. Той знаеше, че Рахел си е дошла.

Еста винаги е бил тихо дете, затова никой не можеше да определи що-годе точно кога (годината, ако не месеца или деня) беше спрял да говори. Спрял напълно. Всъщност и не би могло да се посочи „точно кога“. Защото то бе станало постепенно, говорил бе все по-малко и накрая просто беше спрял. Утихването му бе станало почти незабелязано. Сякаш беше изчерпал разговорите и нямаше какво повече да каже. Но мълчанието на Еста не бе притеснително. Не беше натрапчиво. Нито шумно. То не беше обвиняващо, нито пък мълчание, което изразява протест, а по-скоро нещо като летаргия, психологическия еквивалент на това, което правят ония риби, които имат и хриле, и дробове; те изпадат в особено състояние по време на сухия сезон, но в случая с Еста имаше изгледи неговият сух сезон да продължи вечно.

С течение на времето той беше придобил умението да се слива с фона където и да беше — да се слива с рафтовете с книги, с градината, с пердетата, с вратите, с улиците — да изглежда неодушевен, почти невидим за неподготвеното око. На непознатите обикновено бе нужно време да го забележат дори да бяха в същата стая. Още по-дълго време им бе нужно да осъзнаят, че той изобщо не говори. А някои никога не усещаха това.

Еста заемаше твърде малко място в света.