Читаем Богът на дребните неща полностью

Оттам, където беше седнал, в края на леглото, Еста я виждаше, без да обръща глава. Леко очертана. Острата линия на челюстта й. Ключиците, разтворени като крила от основата на шията до началото на раменете. Като птица, придържана от кожа.

Тя изви глава и го погледна. Той седеше с изправен гръб. Като че ли чакаше реда си за преглед. Беше изгладил всичко.

Виждаше му се прекрасна. Косата й. Бузите й. Малките й, чевръсти ръце.

Неговата сестра.

В главата на Еста се появи натрапчив шум. Шумът на минаващи влакове. Светлина и сянка, светлина и сянка, които падат върху теб, ако си седнал до прозореца.

Изправи гръб още повече. И така продължаваше да я вижда. Беше одрала кожата на майка им. Воднистият блясък на очите й в мрака. Малкият й прав нос. Устата й с пълните устни. Като след понесена обида. Сякаш много отдавна мъж с пръстени я беше ударил през устата. Красива, наранена уста.

Устата на красивата им майка, помисли си Еста. Устата на Аму.

Която му беше целунала ръката през решетката върху прозореца на влака. Първа класа, влакът „Мадраска поща“ за Мадрас.

— Сбогом, Еста. Бог да те благослови — беше казала устата на Аму, устата на Аму, която се мъчеше да не заплаче.

Последният път, когато я беше видял.

Тя стоеше на перона на гарата на пристанище Кочин, вдигнала лице към прозореца на влака. Кожата й беше сива, бледа, неоновото осветление на гарата й бе отнело лъчезарното сияние. Други влакове, спрели от двете страни, не допущаха дневна светлина. Като дълги тапи, които държат тъмнината затворена в бутилка. „Мадраска поща“. Летящата принцеса.

Ръката на Аму държи Рахел. Комар, вързан на каишка. Пръчкоподобно Насекомо в сандали „Бата“. Феята от Летището, долетяла на железопътната гара. Пристъпва от крак на крак по перона и вдига облаци от уседнал прахоляк. Докато Аму й раздруса ръката, каза й да спре и тя спря. Около тях блъскащата се, бутаща се тълпа.

Тичащи бързащи купуващи продаващи ругаещи храчещи идващи отиващи просещи пазарещи се хора влачещи багаж носачи деца проверяващи резервациите си пътници.

Отекващи звуци на гарата.

Продавачи на кафе. На чай.

Мършави деца, избелели от недохранване, продават мръсни списания и храна, недостъпна за тях самите.

Стопени шоколади. Сладки пури.

Оранжада.

Лимонада.

Кока-кола, фанта, сладолед, фруктово мляко.

Кукли с розова кожа. Хлопки. Шноли Любов-в-Токио.

Кухи пластмасови папагали, пълни с бонбони и с отвинтващи се глави.

Червени слънчеви очила с жълти рамки.

Детски часовници с нарисувани стрелки и часове.

Количка с дефектни четки за зъби.

Гарата на пристанище Кочин.

Сива под гаровото осветление. Измършавели хора. Бездомни. Гладни. Все още страдащи от миналогодишния глад. Тяхната революция засега е отложена от другаря Е.М.С. Намбудирипад (Съветски Послушник, Верно куче). Бивш любимец на Пекин.

Въздухът беше почернял от мухи.

Слепец без клепачи и с очи сини като избелели дънки, с белези от едра шарка по кожата, разговаряше с прокажен без пръсти и сръчно смукваше от събраните на купчина фасове.

— А ти? Ти кога се настани тук?

Като че ли някой от тях е имал избор. Сякаш са избрали гарата за свой дом, след като са прегледали списъци с луксозни жилища, отпечатани в лъскави брошури.

Човекът, който седеше върху една червена теглилка, откачи изкуствения си крак (надолу от коляното) с изрисувана на него черна обувка и хубав бял чорап, кухият изпъкнал прасец беше розов, каквито трябва да бъдат истинските прасци. (Когато пресъздаваш образ на човека, защо трябва да повтаряш грешките на Господ?) В кухия прасец инвалидът държеше билета си. Пешкир. Чашата си от неръждаема стомана. Своите миризми. Своите тайни. Своята любов. Своята лудост. Надеждата си. Радостта си. Истинският му крак беше бос.

Купи си чай, който наляха в чашата му.

Една стара жена повърна. Остави локва на бучки. И продължи да си живее.

Светът на гарата. Циркът на обществото. Там с нахлуването на търговията се настаняваше и отчаянието, което бавно се вгорчаваше и се превръщаше в примирение със съдбата.

Но този път за Аму и нейните двуяйчни близнаци нямаше автомобил плимът, през чийто прозорец да гледат. Нямаше защитна мрежа, която да ги спасява, когато се премятат под купола на цирка.

Събирай си багажа и си върви, беше казал Чако. Стъпил върху счупената врата. Стиснал в ръка хромовата й дръжка. И Аму, макар ръцете й да трепереха, не беше вдигнала очи от ненужното си ръкоделие. Кутия с разноцветни панделки лежеше отворена в скута й.

Но Рахел беше. Беше вдигнала очи. И беше видяла как Чако изчезва, а на неговото място остава едно чудовище.



Човек с дебели устни и пръстени по ръцете, облечен в бяло, си купи цигари от продавач на перона. Три пакета. За да пуши в коридора на влака.

И в слънце, и в дъжд удоволствие за деловия мъж.

Той беше придружителят на Еста. Семеен приятел, който случайно пътуваше за Мадрас. Господин Куриен Маатен.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология