Читаем Богът на дребните неща полностью

Не бе повдигнал вълнички във водата. Не оставяше стъпки по брега.

Държеше своето мунду разтворено над главата, за да изсъхне. Вятърът го издуваше като платно. Изведнъж се почувства щастлив. Положението ще стане по-лошо, помисли си той. После ще се оправи. Сега вече вървеше бързо към Сърцето на Мрака. Самотен като вълк.

Богът на Загубата.

Богът на Дребните Неща.

Съвсем гол, само с лак върху ноктите.

16

Няколко часа по-късно

Три деца на речния бряг. Две близначета и още едно, на чиято лилава кадифена престилка е изписано с весели разкривени букви Ваканция!

Мокрите листа на дърветата блестяха като кован метал. Гъсти кичури жълт бамбук се бяха надвесили над реката, сякаш предварително скърбяха за онова, което знаеха, че ще се случи. Самата река беше тъмна и спокойна. Тя по-скоро отсъстваше, отколкото присъстваше в нощния пейзаж и с нищо не издаваше колко всъщност е дълбока и силна.

Еста и Рахел извлякоха лодката от храстите, в които обикновено я криеха. Греблата, направени от Велута, бяха скрити в едно кухо дърво. Пуснаха лодката във водата, но я задържаха, за да може Софи Мол да се качи. Изглежда се доверяваха на тъмнината, защото се движеха нагоре-надолу по лъскавите каменни стъпала с увереността на млади козлета.

Софи Мол беше по-предпазлива. Малко уплашена от спотаеното в сенките около нея. През гърдите й беше преметната платнена торба с храна, открадната от хладилника. Хляб, кейк, бисквити. Близнаците, смазани от майчините думи — Ако не бяхте вие, щях да съм свободна. Трябваше да ви пратя в сиропиталище още в деня, в който се родихте. Вие сте воденични камъни на врата ми — не носеха нищо. Благодарение на онова, което оранжадено-лимонаденият човек направи на Еста, техният дом далеч от дома им беше вече съоръжен. В двете седмици, след като Еста беше гребал червения конфитюр и беше измислил две мисли, те си бяха домъкнали продукти от първа необходимост: кибрити, картофи, една очукана тенджерка, една надуваема гъска, къси чорапи с шарени пръсти, химикалки с лондонски автобуси и мечето коала с разхлабени очи от копчета.

— Какво ще направим, ако Аму ни намери и ни помоли да се върнем?

— Тогава ще се върнем. Но само ако ни помоли.

Това беше отговорът на Еста — Състрадателния.

Софи Мол беше убедила близнаците, че е належащо и тя да тръгне с тях. Отсъствието на децата, на всички деца, щеше да засили разкаянието на възрастните. Щеше да ги накара да съжаляват истински, като в приказката — както възрастните в Хамелин, след като Свирачът отвел всичките им деца.15 Щяха да ги търсят навсякъде, а когато повярват, че и тримата са мъртви, те победоносно ще се завърнат вкъщи. По-обичани, повече ценени и по-нужни отвсякога. Решаващият аргумент на Софи Мол беше, че ако тя остане, може да я измъчват и да я принудят да разкрие скривалището им.

Еста изчака и Рахел да се качи и тогава зае своето място — възседна малката лодка и с краката си, които висяха от двете й страни, я оттласна от брега. Когато стигнаха до по-дълбоката вода, загребаха диагонално нагоре, срещу течението, както ги беше учил Велута. („Ако искате да стигнете там, трябва да се насочите нататък.“)

В мрака не можеха да видят, че са попаднали в погрешен воден поток, привидно тих, но пълен с безшумен речен трафик. Че клони, дънери, части от дървета се носят бързо към тях.

Бяха минали истински дълбокото, само метри ги деляха от другия бряг, когато се сблъскаха с плаващ дънер и малката лодка се преобърна. Това им се беше случвало и при по-раншни прекосявания на реката; тогава те плуваха подир лодката, използваха я като шамандура и с крака и ръце я откарваха до брега. Но този път мракът им попречи да видят лодката. Течението я беше отнесло. Насочиха се към брега, изненадани от огромното усилие, което беше нужно, за да изминат толкова късо разстояние.

Еста успя да сграбчи един нисък клон, извит над водата. Надникна надолу по реката в тъмното, като се надяваше да зърне лодката.

— Никъде не я виждам. Изчезнала е.

Рахел, омазана с тиня, се изкатери на брега и протегна ръка към Еста, да му помогне да се измъкне от водата. Минаха няколко минути, докато си поемат дъх и се уверят, че лодката се е загубила. Докато потъгуват за изчезването й.

— И всичката ни храна се е развалила — каза Рахел на Софи Мол, но думите й бяха посрещнати от мълчание. Напористо, вълнисто мълчание, пълно с носещи се риби.

— Софи Мол? — прошепна Рахел към бушуващата река. Ние сме тук! До голямото дърво!

Никакъв отговор.

Върху сърцето на Рахел пеперудката на Папачи разтвори своите тъмни крилца. Навън. Навътре.

Повдигна крачката си.

Нагоре.

Надолу.

Близнаците тичаха по брега и викаха Софи Мол. Но тя беше изчезнала. Отнесена от водния поток, пълен с безшумен речен трафик. Сивозелен. Богат на риба. Отразяващ небето и дърветата. А нощем — и нащърбената жълта луна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология