Читаем Богът на дребните неща полностью

Когато Велута пристигна, Мамачи — освободена от всякакви задръжки — избълва сляпата си злоба, цялото си дълбоко, непоносимо оскърбление от живота срещу едно крило на плъзгащата се, сгъваема врата, докато Беба Кочама тактично не я извъртя и насочи гнева й в правилна посока, срещу Велута, застанал тихо в здрача. Мамачи продължи своята тирада с невиждащи очи, с грозно, изкривено лице; гневът я буташе към Велута, докато започна да крещи право в лицето му; той усещаше пръски от слюнката й и мириса на престоял чай в дъха й. Беба Кочама стоеше близо до Мамачи. Тя не казваше нищо, но използваше ръцете си, за да разпалва гнева на Мамачи, да го раздухва отново. Едно окуражително потупване по гърба. Едно подкрепящо обгръщане на раменете й. Мамачи не разбираше, че я манипулират.

Точно къде една стара жена като нея — облечена неотменно в свежо изгладено сари, жена, която вечер свиреше на цигулката си сюитата „Лешникотрошачката“ — къде Мамачи бе научила грубите изрази, които използваше в този ден, остана загадка за всички, които я слушаха (Беба Кочама, Кочу Мария и Аму, заключена в стаята си).

— Вън! — изкрещя тя накрая. — Ако те намеря в моите владения утре, ще наредя да те кастрират като куче-помияр, защото това си ти! Ще наредя да те убият!

— Ще видим — отговори й тихо Велута.

Това бяха единствените му думи. Думите, които Беба Кочама в кабинета на инспектор Томас Матю разду и разкраси така, че да зазвучат като заплаха за убийство и отвличане.

Мамачи се изплю в лицето на Велута. Гъста слюнка. Тя се размаза по кожата му. По устата и очите му.

Той остана неподвижен. Вцепенен. После се обърна и излезе.

Докато се отдалечаваше от къщата, почувства, че сетивата му са изпилени и изострени. Сякаш всичко наоколо беше като изгладено и се бе превърнало в чиста илюстрация. Отпечатана рисунка, придружена от наръчник с указание, което му посочваше какво да прави. Умът му, който отчаяно търсеше някакъв пристан, се хващаше за детайлите. Назоваваше всяко нещо, което среща.

Врата, помисли си той, излизайки през вратата. Врата. Път. Камъни. Небе. Дъжд.

Врата.

Път.

Камъни.

Небе.

Дъжд.

Дъждът, който падаше по кожата му, беше топъл. Камъните под краката му бяха наръбени. Знаеше къде отива. Забелязваше всичко. Всеки лист. Всяко дърво. Всеки облак върху беззвездното небе. Всяка своя стъпка.

Ку-ку кукум теванди
(Влакът пищи ку-ку-ку) Куки паадум теванди(Влакът пее и пищи) Рапакал одум теванди(Влакът бяга денонощно) талану нилкум теванди.(Влакът спира изтощен.)

Това беше първият урок, който бе научил в училище. Стихотворение за един влак.

Започна да брои. Нещо. Каквото и да е. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет…

Отпечатаната картина започна да се замъглява. Ясните линии да се размиват. Указанието към рисунката вече звучеше безсмислено. Пътят се надигна срещу му и мракът се сгъсти. Стана лепкав. Да се върви през него изискваше усилие. Като да плуваш под вода.

Случва се вече, информира го един вътрешен глас. Започна се.

Умът му, станал внезапно непоносимо стар, изплува от главата му и затрептя високо над него във въздуха, откъдето бръщолевеше ненужни предупреждения.

Умът гледаше надолу и наблюдаваше как тялото на един млад мъж върви през мрака и поройния дъжд. Повече от всичко друго това тяло искаше да спи. Да спи и да се събуди в един друг свят. С аромата на нейната кожа във въздуха, който той диша. Нейното тяло над неговото. Той може би никога вече нямаше да я види. Къде беше тя? Какво й бяха сторили? Бяха ли я наранили?

Продължаваше да върви. Лицето му нито беше вдигнато към дъжда, нито сведено надолу. Нито се радваше на дъжда, нито се пазеше от него.

Макар дъждът да бе отмил слюнката на Мамачи от лицето му, това не го освободи от чувството, че някой му е повдигнал главата и е повърнал в тялото му. Грозен бълвоч се стичаше по вътрешностите му. По неговото сърце. По дробовете му. Бавни гъсти капки падаха до дъното на стомаха. Всичките му органи бяха оплескани. И дъждът беше безпомощен да ги измие.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология