Богът на дребните неща

— Да — тихо потвърди другарят Пилай. — О, да. — Пот изби в косата на Чако. Имаше чувството, че цял взвод мравки обикаля по скалпа му. Дълго чеса косата си, с двете ръце. Движеше целия си скалп нагоре и надолу.

— Ору каариам парайети? — другарят Пилай премина на малайаламски в доверително-конспиративен глас. — Говоря като приятел, чуваш ли. Поверително.

Преди да продължи, другарят Пилай изгледа Чако, като се мъчеше да прецени каква ще е реакцията му. Чако се взираше в сивата смес от пот и пърхот под ноктите си.

— Този параван ще ви причини неприятности. Послушайте ме… намерете му работа другаде. Отпратете го.

Чако остана озадачен от този обрат в разговора. Той бе възнамерявал единствено да разбере какво става, какво е положението. Очаквал бе да срещне известен антагонизъм, дори отпор, а вместо това сега му се предлагаше хитър, зле прикрит заговор.

— Да го отпратя? Но защо? Аз нямам нищо против, че той е партиен член. Просто полюбопитствах, нищо повече… Мислех, че може да сте разговаряли с него — отговори Чако. Сигурен съм, че той само се пробва, изпитва крилата си, той е разумен човек, другарю. Аз му имам доверие…

— Не е това — откликна другарят Пилай. — Като човек той може да е много добър. Ала другите работници не го харесват. Вече идват при мен с оплаквания… Виждате ли, другарю, на местно равнище кастовите предразсъдъци са дълбоко вкоренени.

Калиани постави металическа кана с димящо кафе на масата пред мъжа си.

— Ето, вижте нея например. Господарката на този дом. И тя не би допуснала паравани в къщата си. Никога. Дори аз не мога да я убедя. Собствената си жена. Разбира се, вкъщи тя е шефът. — Обърна се към нея със сърдечна, закачлива усмивка. — Не е ли тъй, Калиани?

Калиани сведе поглед и се усмихна в свенливо потвърждение на своята привързаност.

— Видяхте ли? — възкликна победоносно другарят Пилай. — Тя разбира английски много добре. Само че не го говори.

Чако неохотно се усмихна.

— Казвате, че моите работници идвали при вас с оплаквания…

— О, да, така е — потвърди другарят Пилай.

— Нещо конкретно?

— Не, не бих казал — отвърна другарят Пилай. — Но гледайте, другарю, естествено е на другите да се зловидят облагите, които той получава от вас. Струват им се несправедливи. В края на краищата какъвто и да е — за тях той си остава просто парий. Това им е втълпено от рождение. И аз им казвам, че не са прави. Но, другарю, откровено казано, Промяната е едно. Убеждението е друго нещо. Трябва да сте внимателен. И за него ще е по-добре, ако го отпратите…

— Драги мой — възрази Чако, — това не е възможно. Той е безценен. Фактически той ръководи фабриката… и няма да разрешим проблема, ако отпратим всички паравани. Безспорно трябва да намерим начин да се справим с тези глупости.

Другарят Пилай не обичаше да го наричат „драги мой“. Звучеше му като обида, прикрита зад префинен английски, което го оскърбяваше двойно — самата обида, а и предположението на Чако, че той няма да я схване. Това напълно му развали настроението.

— Може би — заядливо се подсмихна другарят Пилай. — Но Рим не е бил построен за един ден. Не забравяйте, другарю, че тук не е вашият оксфордски колеж. Това, което за вас е глупост, означава нещо друго за Масите.

Ленин, който бе слабоват като баща си, но бе наследил очите на майка си, се появи задъхан на вратата. Беше изкрещял цялата реч на Марк Антоний и по-голямата част от „Локинвар“, преди да осъзнае, че е загубил публиката си. Настани се отново между разтворените колене на другаря Пилай.

Ленин плесна с ръце над главата на баща си, от което настъпи мор сред конуса от комари. Преброи смачканите по дланите си трупове. Някои от тях бяха пълни с прясна кръв. Момчето ги показа на баща си, а той го предаде на майка му, за да го измие.

Мълчанието между двамината мъже отново беше запълнено от грухтенето на старата госпожа Пилай. Лата пристигна с Потачен и Матукути. Накараха ги да чакат отвън. Вратата остана леко открехната. Когато другарят Пилай заговори пак, той говореше на малайаламски, и то достатъчно високо, за да е сигурен, че публиката му отвън го чува.

— Разбира се, подходящият форум, на който да се поставят оплакванията на работниците, е в профсъюза. А в този случай, когато самият Модалали е другар, срамота е те да не бъдат обединени в съюз и да не се включат в борбата на Партията.

— Мислил съм за това — каза Чако. — Аз ще ги организирам официално в съюз. Те сами ще избират своите представители.

— Но вие, другарю, не можете да организирате вместо тях революцията им. Вие можете само да ги накарате да се осъзнаят. Да ги просветите. Те трябва да започнат своята борба. Те сами трябва да преодолеят страховете си.

— От кого? — усмихна се Чако. — От мен ли?

— Не, не от вас, скъпи другарю, а от вековете на потисничество.

Тогава другарят Пилай високопарно процитира председателя Мао. На малайаламски. С изражение странно наподобяващо това на племенницата му.