Богът на дребните неща

Мустаците, тънки като молив, разделяха горната му устна хоризонтално на две и свършваха точно в края на устата. Челото бе започнало да се уголемява от начална плешивина, която той не се опитваше да прикрива. Косата му беше намазана с масло и сресана назад. Очевидно не се стараеше да изглежда млад. Излъчваше естествения авторитет на Мъжа в Къщата. Той се усмихна и поздрави Чако с кимване, но не показа, че е забелязал присъствието на майка си и жена си.

Лата му поиска с поглед разрешение да продължи рецитацията. Разрешението й бе дадено. Другарят Пилай съблече ризата си, сви я на топка и избърса с нея подмишниците си. Когато свърши, Калиани я пое и я задържа като подарък. Като букет цветя. По потник другарят Пилай седна на един сгъваем стол и качи левия си крак върху коляното на десния. Докато продължаваше рецитацията на племенницата му, той се взираше замислено в пода, подпрял брадичка с длан, а десния си крак поклащаше равномерно в ритъма на поемата. С другата си ръка масажираше силно извитата арка на лявото си стъпало.

Когато Лата свърши, Чако изръкопляска с искрена любезност. Но тя не отвърна на аплодисментите дори с една вяла усмивка. Приличаше на източногерманска плувкиня по време на околийско състезание. Очите й бяха насочени твърдо към Олимпийското Злато. Всяко по-дребно постижение сякаш се разбираше от само себе си. С поглед поиска разрешение от чичо си да напусне стаята.

Другарят Пилай я повика с пръст и й прошепна в ухото: „Иди да кажеш на Потачен и Матукути, че ако искат да ме видят, трябва да дойдат веднага.“

— Не, другарю, наистина… не искам нищо повече — обади се Чако, който бе сметнал, че другарят Пилай е поръчал Лата да донесе още почерпка. Другарят Пилай, доволен от това недоразумение, се възползва от него.

— Не, не, не. А! Какво е това?… Еди Калиани, дай още една чиния с тези вкусни неща.

За другаря Пилай като издигащ се политик беше важно в избирателния му район да се знае, че е влиятелен човек. Искаше да използва посещението на Чако, за да направи впечатление на местните просители и партийни работници. Потачен и Матукути бяха селяни, които го бяха помолили да използва връзките си в котаямската болница, за да назначат дъщерите им там като медицински сестри. Другарят Пилай държеше те да бъдат видени как чакат пред дома му, за да бъдат приети. Колкото по-често се виждаха хора да чакат за среща с него, толкова по-зает щеше да изглежда и толкова по-добро впечатление щеше да прави. Ако чакащите видеха как самият Модалали на фабриката е дошъл да говори с него на негова територия, той бе уверен, че от това ще се получи благоприятен отзвук.

— И тъй, Другарю! — започна другарят Пилай, след като Лата бе отпратена и вкусната почерпка бе донесена. — Какви са новините? Как се приспособява тук дъщеря ви? — Държеше да говори с Чако на английски.

— О, много добре. Сега спи дълбоко.

— Охо. Предполагам, че е уморена от времевата разлика след полета с реактивен самолет — отвърна другарят Пилай, доволен от себе си, че знае туй-онуй за международните пътешествия.

— Какво става в Оласа? Партийно събрание ли имаше? — попита Чако.

— О, нищо подобно. Сестра ми Судха се оказа с фрактура преди известно време — отговори другарят Пилай, сякаш Фрактурата беше някаква важна личност. — Та я заведох в Оласа за някои лекарства, Мехлеми и други неща. Съпругът й е в Патна и тя е сама при сватовете.

Ленин изостави наблюдателния си пост при вратата, мушна се между коленете на баща си и започна да си чопли носа.

— Няма ли да чуем едно стихотворение и от тебе, млади момко? — обърна се към него Чако. — Баща ти не те ли е научил на някое?

Ленин се беше вперил в Чако, но не даваше знак, че е чул или разбрал какво казва Чако.

— Той знае всичко — побърза да се намеси другарят Пилай. — Гениален е. Само пред гости е свит.

Другарят Пилай разлюля Ленин между коленете си.

— Ленин Мон, кажи на другаря Чичо онова, което татко те научи. „Чеда на Рим, приятели,…?“

Ленин продължаваше да се занимава с носа си.

— Хайде, Мон, тук е само нашия другар Чичо… — Другарят Пилай се опита да подскаже текста от Шекспир. „Чада на Рим, приятели, събратя…?“

Ленин, без да мигне, продължаваше да гледа Чако. Другарят Пилай опита отново.

— „… приятели, събратя…?“

Ленин награби една шепа бананови резенчета и офейка през предната врата. Започна да тича нагоре-надолу по малкото дворче между къщата и улицата и да крещи с непонятна и за самия него възбуда. Като я изразходва отчасти, тичането му се превърна в задъхан галоп.

— „… събратя, изслушайте ме.“

Ленин изкрещя тези думи от двора през бученето на минаващ автобус.

— „… Тук съм! не да хваля,

а да погребвам Цезар. Знаем, злото,

което всеки сторил е, остава

подир смъртта му, а доброто често

погребваме със костите.“14