Читаем Богът на дребните неща полностью

Мъглив беше споменът й за дните, които последваха. Дълги, безлични часове на дълбоко, угнетяващо спокойствие (с помощта на предписани от доктор Вергезе Вергезе медикаменти), прекъсвани от силни, безмилостни пристъпи на истерия, остри и режещи като нов бръснач.

Смътно осъзнаваше присъствието на Чако — той говореше загрижено и с нежен глас, когато беше до нея — а иначе беше гневен и фучеше като ураганен вятър през айеменемската къща. Напълно различен от забавния Измачкан Таралеж, когото бе срещнала в тъй далечната оксфордска сутрин в кафенето.

Слабо си спомняше за погребението в жълтата черква. Тъжните напеви. Един прилеп, който беше обезпокоил някого. Помнеше звука на затръшвани врати и изплашени женски гласове. И как нощем песните на щурците в храсталака звучаха като скърцащи стъпала и усилваха страха и унинието, надвиснали над айеменемската къща.

Никога не забрави неоправдания си гняв към двете по-малки деца, които бяха пощадени по бог знае каква причина. Пламналият й разсъдък се държеше като удавник за мисълта, че Еста е по някакъв начина отговорен за смъртта на Софи Мол. Странно, защото Маргарет Кочама не знаеше, че Еста — Бъркащият Магьосник с алаброс като букла, който бе бъркал конфитюра като че е лодка с гребла и бе измислил две мисли — Еста, който бе нарушил правилата и бе откарвал следобед Софи Мол и Рахел с малка лодка до отсрещния бряг на реката, Еста, който беше унищожил прикованата със сърп миризма, размахвайки срещу нея едно марксистко знаме. Еста, който бе превърнал задната веранда на Къщата на Историята в техен втори дом и я беше обзавел с тръстикова рогозка и с много от техните играчки — прашка, надуваема гъска, мече-коала с разхлабени очи от копчета. И най-сетне, в онази зловеща нощ, Еста, който бе решил, че въпреки мрака и дъжда, е дошло време да избягат, тъй като Аму вече не ги иска.

Щом всичко това бе неизвестно на Маргарет Кочама, защо обвиняваше тя Еста за случилото се със Софи? Може би проявяваше майчинският си инстинкт.

Три-четири пъти, едва изплувала изпод дебелите пластове на предизвикания с успокоителни сън, тя дори бе намерила Еста и му бе удряла плесници, докато се явеше някой, който да я успокои и да я отведе. По-късно тя писа на Аму и я помоли за извинение. Но преди да пристигне писмото, Еста бе „върнат“ и Аму бе принудена да си събере багажа и да напусне бащиния си дом. Само Рахел бе останала в Айеменем, за да получи — от името на Еста — извинението на Маргарет Кочама. Нямам представа какво ме беше прихванало, пишеше тя. Мога да си го обясня само с въздействието на лекарствата. Нямах право да се държа по този начин; искам да знаеш, че се срамувам от постъпката си и страшно много съжалявам.



Странно бе, че човекът за когото Маргарет Кочама никога не помисли, беше Велута. Нищо не си спомняше за него. Дори и как изглежда.

Може би защото тя всъщност не го познаваше, нито пък научи какво се е случило с него.

С Бога на Загубата.

Богът на Дребните Неща.

Той не беше оставил отпечатъци от стъпки в пясъка, нито вълнички във водата, нито отражение в огледалата.

В края на краищата Маргарет Кочама не беше с отряда от докосваеми полицаи — в широки, колосани шорти в цвят каки, — когато те прекосиха придошлата река.

Не беше чула металния звън на белезници в нечий натежал джоб.

Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.



До тъгата, обаче, все още оставаха две седмици в този син следобед с избродирани сини кръстчета, когато Маргарет Кочама лежеше, унесена в сън, изморена от дългия полет. Чако, запътил се към другаря К.Н.М. Пилай, се прокрадна край прозореца на спалнята като неспокоен, боязлив кит с намерение да надникне и да види дали жена му (Бивша жена, Чако!) и дъщеря му са будни и дали имат нужда от нещо. В последния миг куражът му се изпари и той подмина прозореца, без да надникне вътре. Софи Мол (Будна, Жива, Бодра) го забеляза.

Тя се надигна, седна в леглото и погледна навън към каучуковите дървета. Слънцето се беше придвижило по небето и сега над плантацията лежеше дълбока сянка във формата на къща, от която тъмнолистите дървета изглеждаха още потъмни. Отвъд сянката светлината беше приглушена и мека. Върху кората на всяко дърво имаше диагонален разрез; от него като бяла кръв от рана капеше подобен на мляко каучук и се събираше в срязана на две черупка от кокосов орех, завързана за дървото.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология