Читаем Богът на дребните неща полностью

Вместо това обясни на инспектор Томас Матю, че е била принудена да дойде в полицията не само заради това, което е казал Велута, но и заради начина, по който го е казал. Пълната липса на разкаяние от негова страна, това я потресло най-много. Той като че ли дори се гордеел с постъпката си. Без да го осъзнава, Беба Кочама приписа на Велута поведението на човека, който я беше унизил по време на демонстрацията. Обрисува подигравателната ярост в лицето му. Безсрамното нахалство в гласа му, от което настръхнала. Затова била сигурна, че не може да няма връзка между уволнението на Велута и изчезването на децата.

Беба Кочама изтъкна, че познава този параван от дете. Нейното семейство му е дало образование в училището за недокосваемите, открито от баща й Пуниан Кунджу. (Господин Томас Матю навярно знае за него? Да, разбира се)… Благодарение на нейното семейство е станал дърводелец, къщата, в която живее, е била дадена на дядо му от нейното семейство. Дължал всичко на нейното семейство.

— Вие — прекъсна я инспектор Томас Матю — най-напред разглезвате тези хора, носите ги на гърба си като трофеи, а после, когато направят поразия, тичате при нас за помощ.

Беба Кочама сведе очи, като дете, което са смъмрили. После продължи историята си. Каза на инспектор Томас Матю, че през последните седмици е забелязала някои предупредителни сигнали, известна наглост и грубост. Спомена, че е видяла Велута в демонстрацията по пътя към Кочин и за слуховете, че той е, или е бил, наксалит. Не забеляза леката бръчка на безпокойство, която последната информация извика върху челото на инспектора.

Предупредила племенника си за Велута, изтъкна Беба Кочама, но и в най-кошмарните си сънища, не била допускала, че ще се стигне дотук. Едно красиво дете е мъртво. Други две са изчезнали.

Беба Кочама грохна.

Инспектор Томас Матю й поднесе чаша полицейски чай. Когато тя се почувства малко по-добре, той й помогна да напише всичко, което му беше разказала в нейните писмени показания. Увери Беба Кочама, че може да разчита на пълното съдействие на котаямската полиция. Негодникът ще бъде заловен до края на деня, увери я той. Един параван, преследван от историята, отвлякъл двуяйчните близнаци — инспекторът знаеше, че няма много места, където би могъл да се скрие.

Инспектор Томас Матю беше предпазлив човек. Той взе предпазна мярка. Изпрати един джип да доведе другаря К.Н.М. Пилай в полицейския участък. От решаващо значение за него беше да знае дали този параван се ползва с някаква политическа подкрепа, или действа сам. Макар той самият да беше от партията на Конгреса, нямаше намерение да рискува сблъсък с марксисткото правителство. Когато другарят Пилай пристигна, поканиха го да седне на стола, освободен преди малко от Беба Кочама. Инспектор Томас Матю му показа писмените показания на Беба Кочама. Двамата мъже поговориха. Кратко, тайно, по същество. Сякаш си разменяха цифри, а не думи. Не чувстваха нужда от обяснения. Те не бяха приятели, другарят Пилай и инспектор Томас Матю, и си нямаха доверие. Но се разбираха идеално. И двамата бяха мъже, у които детството не беше оставило никакви следи. Мъже без каквото и да е любопитство. Без съмнения. И двамата — всеки по свой начин — истински и ужасяващо възрастни. Гледаха на света, без да се чудят как работи, защото знаеха. Те го караха да работи. Бяха механици, които обслужват различни части на една и съща машина.

Другарят Пилай каза на инспектор Томас Матю, че се познава с Велута, но пропусна да спомене, че Велута е член на комунистическата партия, както и че Велута е почукал на неговата врата късно предната вечер, и по този начин другарят Пилай беше последният човек видял Велута, преди той да изчезне. Нито пък, макар да знаеше, че не е вярно, оспори твърдението в писмените показания на Беба Кочама, че оня е направил опит за изнасилване. Само увери инспектор Томас Матю, че според него Велута не се ползва с покровителството на комунистическата партия. Че действа самостоятелно.

След като другарят Пилай си отиде, инспектор Томас Матю претегли наум разговора им, разнищи го, прецени логиката му, търсейки някакви несъответствия. Остана доволен от този разбор и даде нареждания на своите хора.



В това време Беба Кочама се прибра в Айеменем. Видя, че плимътът е паркиран на алеята. Маргарет Кочама и Чако се бяха върнали от Кочин.

Софи Мол беше положена върху шезлонга.

Когато Маргарет Кочама видя трупа на дъщеричката си, душата й внезапно се разтърси като празна зала от празнични аплодисменти. Силният шок се надигна у нея като вълна и я накара да повърне, после я скова, остави я безмълвна и с празен поглед. Скърбеше не за една смърт, а за две. След загубата на Софи Джо сякаш повторно умря. Сега нямаше кого да подканя да си напише домашното и да си изяде яйцето. Беше дошла в Айеменем, за да търси лек за своя наранен свят, а беше загубила всичко. Беше се разбила като стъкло.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология