Читаем Богът на дребните неща полностью

— Заради вас! — беше изкрещяла Аму. — Ако не бяхте вие, нямаше да съм заключена! Нищо от станалото нямаше да се случи! Нямаше да стоя тук сега! Щях да съм свободна! Трябваше да ви изпратя в сиропиталище още когато се родихте! Вие сте воденичните камъни на врата ми!

Не можеше да ги види как са се свили пред вратата. Един изненадан Алаброс и един Фонтан, прихванат с Любов-в-Токио. Изучени Посланици на Бог-знае-какво. Техни Превъзходителства Посланиците Е. Пелвис и П. Насекомо.

— Вървете си! — беше им креснала Аму. — Просто се махнете и ме оставете на мира!

И те си отидоха.

Но когато единственият отговор, който Беба Кочама получи на въпроса си за децата, бе захвърленият с трясък предмет по вратата в спалнята на Аму, и тя си отиде. Някакъв страх бавно се надигна у нея и тя започна да прави очевидните, логични и напълно погрешни връзки между случилото се снощи и изчезването на децата.

Дъждът бе завалял предния ден в ранния следобед. Горещият ден изведнъж помръкна, небето се прихлупи и затътна. Кочу Мария — в лошо настроение без особена причина — беше в кухнята; стъпила на ниското си столче, тя чистеше настървено голяма риба, като създаваше миризлива вихрушка от рибешки люспи. Златните й обици се люлееха ожесточено. Сребърни рибешки люспи летяха из цялата кухня и падаха по чайници, по стените, по картофобелачки, по дръжката на хладилника. Тя не обърна внимание на Велия Паапен, когато той се появи на кухненската врата, мокър до кости и треперещ. Истинското му око беше кръвясало и изглеждаше, че е пил. Стоя там десет минути в очакване да бъде забелязан. Когато Кочу Мария свърши с рибата и се захвана с лука, той се покашля и попита за Мамачи. Кочу Мария се опита да го отпрати, но той не си тръгваше. Отвореше ли уста да заговори, миризмата на оризова ракия удряше Кочу Мария като с чук. Никога не беше го виждала такъв и се поуплаши. Имаше доста ясна представа каква е работата, затова най-накрая реши да повика Мамачи. Затвори кухненската врата и остави Велия Паапен отвън, пред задния вход, където той продължи пиянския си брътвеж под проливния дъжд. Беше декември, а валеше като през юни. На другия ден вестниците писаха, че имало циклонални атмосферни смущения. Но тогава никой вече не беше в състояние да чете вестници.

Може би дъждът бе довел Велия Паапен до вратата на кухнята. За човек, суеверен като него безмилостния порой по никое време на годината навярно е изглеждал като поличба от някой разгневен бог. Пияният суеверен човек може да е сметнал пороя за началото на края на света. В известен смисъл то наистина си беше така.

Когато Мамачи дойде в кухнята по фуста и бледорозов пеньоар, обточен с къдрички, Велия Паапен се изкачи по стъпалата към кухнята и й подаде ипотекираното си око. Протегна го към нея върху едната си длан. Обясни, че не го заслужавал и искал да й го върне. Левият му клепач увисна върху празната орбита като в безкрайно чудовищно намигване. Сякаш всичко, което се готвеше да каже, беше част от някаква сложна игра.

— Какво е това? — попита Мамачи и протегна ръка, като смяташе, че Велия Паапен, кой знае защо, й връща килото червен ориз, което му беше дала сутринта.

— Това е окото му — извика към Мамачи Кочу Мария, собствените й очи насълзени от лука. Но в това време Мамачи вече беше докоснала стъкленото око. Тя отстъпи, отвратена от неговата хлъзгава твърдост. От слизестото му подобие на мрамор.

— Ти пиян ли си? — възкликна Мамачи сърдито под акомпанимента на дъжда. — Как смееш да идваш тук в такова състояние?

Опипом стигна до умивалника и отми със сапун просмукалите се в дланта й очни сокове на паравана. Като свърши, си помириса ръцете. Кочу Мария подаде на Велия Паапен стара кухненска кърпа да се избърше, и не каза нищо, когато той застана на най-горното стъпало, почти в нейната докосваема кухня, и започна да се подсушава, подслонен под полегатата стреха на покрива.

Когато се поуспокои, Велия Паапен върна стъкленото око в празната орбита и заговори. В началото напомни на Мамачи колко много е направило нейното семейство за него. Поколение след поколение. Как дълго преди комунистите да се сетят за това, Преподобният Е.Джон Айп беше дал на неговия баща — Келан, правото да притежава земята, върху която сега стои колибата му. Как Мамачи беше заплатила за окото му. Как беше организирала Велута да получи образование и го беше назначила на работа…

Мамачи, макар да беше ядосана на пиянството му, не възразяваше да послуша елейни слова за нейната и на семейството й християнска щедрост. Дотук нищо не я подготвяше за онова, което предстоеше да чуе.

Велия Паапен се разплака. Половината му лице плачеше. Сълзи извираха от истинското му око и блестяха върху черната му буза. С другото си око гледаше напред с каменен поглед. Той беше стар параван, който помнеше дните, когато трябваше да върви заднешком, а сега се разкъсваше между лоялността и любовта.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология