Богът на дребните неща

След една година брачен живот за Маргарет Кочама изчезна чарът на студентската леност на Чако. Вече не й бе забавно, че докато тя е на работа, апартаментът остава тъй мръсен и разхвърлян, както когато е излязла. Че на него дори не му идва наум да оправи леглото, да изпере дрехите или да измие съдовете. Че не се извинява, когато изгори с цигарата си новото канапе. Че е неспособен да си закопчее ризата, да си направи възела на вратовръзката и да си завърже връзките на обущата, когато отива да се представи на евентуален бъдещ работодател. След една година брачен живот тя бе готова да замени жабата върху дисекционната маса за някои малки, практични придобивки. Като например работа за съпруга й и чист дом.

Най-сетне Чако получи краткотрайна, лошо платена работа в Презокеанския Търговски Отдел на предприятието „Индийски чай“. С надеждата, че това ще му открие нови възможности, Чако и Маргарет се преместиха в Лондон. В още по-малко, по-неприветливо жилище. Родителите на Маргарет Кочама отказваха да я виждат.

Тъкмо бе открила, че е бременна, когато срещна Джо. Той беше стар училищен приятел на брат й. При срещата им Маргарет Кочама бе физически по-привлекателна отвсякога. Бременността беше придала руменина на бузите и блясък на гъстата й черна коса. Въпреки неприятностите в брака си тя излъчваше някакво скрито въодушевление и гордост от собственото си тяло, както често се случва с бременни жени.

Джо беше биолог. В момента подготвяше третото издание на речник по биология за едно малко издателство. Джо имаше всичко, което липсваше на Чако.

Беше стабилен. Платежоспособен. Със стройна фигура.

Маргарет Кочама почувства, че той я привлича, както ивица слънчева светлина привлича растение, оставено в тъмна стая.

Когато изтече срокът, за който Чако беше назначен и тъй като не можеше да си намери друга работа, той писа на Мамачи, че се е оженил, и я помоли за пари. По това време финансовото състояние на Мамачи беше незавидно, но тя заложи тайно бижутата си и нареди парите да се преведат на Чако в Англия. Те не стигаха. Парите никога не стигат.

Когато Софи Мол се роди, Маргарет Кочама осъзна, че заради себе си и заради дъщеря си, тя трябва да напусне Чако. Поиска му развод.

Чако се върна в Индия, където лесно намери работа. Няколко години преподаваше в Мадраския Християнски Колеж, а след смъртта на Папачи се отправи към Айеменем с машината за затваряне на буркани, с греблото от Бейлиол и с разбитото си сърце.

Мамачи радостно приветства завръщането му в нейния живот. Тя го хранеше, шиеше му, грижеше се в стаята му всеки ден да има свежи цветя. Чако имаше нужда от обожанието на майка си. Нещо повече, той го изискваше и в същото време я презираше за това и тайно я наказваше по различни начини. Започна да подхранва дебелината си и общия си физически упадък. Носеше евтини, протрити шарени найлонови ризи над бялото си мунду и най-грозните пластмасови сандали, които можеха да се намерят на пазара. Ако Мамачи имаше гости — роднини или стара приятелка, дошла от Делхи, Чако се появяваше в трапезарията на подредената с вкус маса, украсена с прекрасни орхидеи и с най-хубавите порцеланови съдове в дома, сядаше и започваше да чопли коричката над зараснала рана или големите, продълговати черни мазолести натрупвания около лактите си.

На особен прицел вземаше гостите на Беба Кочама — католически владици или свещеници, които често се отбиваха за следобедна закуска. В тяхно присъствие Чако си събуваше сандалите, за да проветри някой отвратителен, гноясал диабетичен цирей на крака си.

— Боже, смили се над този беден прокажен — промърморваше той, а Беба Кочама отчаяно се мъчеше да отвлече вниманието на гостите си, като вадеше от брадите им попадали трохи от бисквити или парченца от пържени банани.

Но от всичките тайни наказания, с които Чако измъчваше Мамачи, най-тежкото и най-убийственото бе да започне да си спомня за Маргарет Кочама. Говореше за нея често и с особена гордост. Сякаш й се възхищаваше, задето се е развела с него.

— Маргарет ме замени с по-добър мъж — дразнеше той Мамачи, а тя потреперваше, като че ли беше опетнил не себе си, а нея.

Маргарет Кочама пишеше често и съобщаваше на Чако новини за Софи Мол. Уверяваше го, че Джо е станал чудесен, грижлив баща и че Софи Мол много го обича — факти, които в еднаква степен радваха и огорчаваха Чако.

Маргарет Кочама беше щастлива с Джо. Може би по-щастлива, отколкото би била, ако не беше преживяла онези диви, безпарични години с Чако. Мислеше за Чако с обич, но без съжаление. Просто не осъзнаваше колко дълбоко го е наранила, защото все още се смяташе за обикновена жена, а него — за необикновен мъж. И тъй като Чако нито тогава, нито след това беше проявил обичайните симптоми на тъга и сърдечна мъка, Маргарет Кочама допускаше, че той възприема случилото се не само като нейна, но и като своя грешка. Когато му бе съобщила за Джо, той си тръгна тъжно, но тихо. С невидимия си придружител и с дружелюбната усмивка.