Богът на дребните неща

Разменяха си писма често и с течение на годините отношенията им съзряха. За Маргарет Кочама те се превърнаха в спокойно, предано приятелство. За Чако те бяха начин, единственият начин, да остане във връзка с майката на детето си и с едничката жена, която бе обичал.

Когато Софи Мол порасна дотолкова, че да тръгне на училище, Маргарет Кочама се записа в курсове за учители и си намери работа като стажант-учителка в лондонския квартал Клапам. Беше в учителската стая, когато й съобщиха, че Джо е катастрофирал. Новината й предаде млад полицай с тъжно изражение, хванал каската си в ръце. Изглеждаше странно комичен, като лош актьор, който се явява на прослушване за трагична роля в някаква пиеса. Маргарет Кочама си спомняше, че като го видя, първата й спонтанна реакция бе да се усмихне.

Заради Софи Мол, пък и заради себе си, Маргарет Кочама реши да посрещне трагедията хладнокръвно. Да се престори, че посреща трагедията хладнокръвно. Не си взе отпуск. Полагаше усилия и училищния режим на Софи Мол да остане непроменен. — Напиши си домашното. Изяж си яйцето. Не, не можем да не ходим на училище.

Криеше страданието си под енергичната и делова маска на учителка. Строга дупка във Вселената с форма на учителка (която понякога плескаше децата).

Но когато Чако й писа, че я кани в Айеменем, нещо у нея въздъхна и се отпусна. Въпреки всичко случило се между нея и Чако, нямаше друг в света, с когото би предпочела да прекара коледните празници. Колкото повече мислеше за поканата, толкова по-привлекателна й се струваше. Убеди себе си, че едно пътуване до Индия е най-подходящото нещо за Софи Мол.

Затова най-сетне, макар да знаеше, че на приятелите и колегите й ще се стори странно — да се втурне към първия си съпруг непосредствено след смъртта на втория — Маргарет Кочама изтегли депозита си за срока и купи два самолетни билета. Лондон-Бомбай-Кочин.

Това нейно решение остана да я преследва до края на живота. Отнесе със себе си в гроба спомена за тялото на дъщеричката си, положено върху шезлонга в гостната на айеменемската къща. Дори от разстояние беше ясно, че е мъртва. Че не е болна или заспала. Личеше си от начина, по който беше легнала. От ъгъла, под който бяха свити краката й. Усещаше се властта на Смъртта. Ужасната й неподвижност.

Зелени водорасли и речна тиня се бяха вплели в красивата й червенокафява коса. Хлътналите й клепачи бяха ожулени, накълвани от риби. (О, да, те кълват, дълбоководните риби. Нахвърлят се на каквото им попадне.) Върху бледолилавата й престилка от рипсено кадифе бе написано с весели наклонени букви „Холидей!“ От дългото стоене във водата беше се набръчкала като палеца на перач.

Гъбеста сирена, която беше забравила как се плува.

Беше стиснала сребърен напръстник в малкото си юмруче, за късмет.

Момичето, което пиеше от напръстник.

Момичето, което направи салто в ковчега си.

Маргарет Кочама никога не можа да си прости, че заведе Софи Мол в Айеменем. Че я остави там сама през уикенда, докато тя и Чако отидоха в Кочин, да заверят самолетните билети за връщане.

Беше около девет часа сутринта, когато до Мамачи и Беба Кочама стигна вестта, че е намерено тялото на бяло дете, което се носело в долното течение на реката, там, където Миначал, приближавайки към ръкавите си, се разширява. Еста и Рахел още ги нямаше.

По-рано сутринта децата — и трите — не се бяха явили за сутрешната си чаша мляко. Беба Кочама и Мамачи сметнаха, че са отишли да поплуват в реката, което беше обезпокояващо, тъй като предния ден и през по-голямата част от нощта бе валял силен дъжд. Знаеха, че реката може да бъде опасна. Беба Кочама изпрати Кочу Мария да ги търси, но тя се върна без тях. В хаоса, който настъпи след посещението на Велия Паапен, никой не можеше да си спомни кога са ги видели за последен път. При създалото се положение децата не бяха първа грижа за никого. Възможно бе да са отсъствали и през цялата нощ.

Аму беше още заключена в спалнята си. Ключът бе у Беба Кочама. Тя се провикна през вратата да попита Аму има ли представа къде може да са децата. Постара се в гласа й да няма нотки на паника, да прозвучи като обикновен въпрос. Нещо се разби с трясък във вратата. Аму не беше на себе си от ярост и неверие, че е възможно това, което й се случва — да бъде заключена като умопобърканата в семейството, в средновековен дом. Едва по-късно, когато светът около тях се срути, когато тялото на Софи Мол беше донесено в Айеменем, едва когато Беба Кочама я отключи, Аму се опита да обуздае гнева си и да осмисли случилото се. Страхът и тревогата я накараха да мисли ясно; едва тогава тя си спомни какво бе казала на близнаците, когато дойдоха да чукат по вратата на спалнята и да я питат защо е заключена. Лекомислените думи, които бе изрекла, без да вярва в тях.