Читаем Богът на дребните неща полностью

Полицаят се огледа и видя постелката от трева.

Тенджерката и чиниите.

Надуваемата гъска.

Мечето коала с разхлабени очи от копчета.

Химикалките, под чиято прозрачна обвивка се виждаха лондонски улици.

Къси чорапи с цветни пръсти.

Червени пластмасови очила за слънце с жълти рамки.

Часовник, чиито нарисувани стрелки показват нарисувано време.

— Чии са тези неща? Откъде са дошли? Кой ги е донесъл? — запита леко разтревожен глас.

Еста и Рахел, нахранени с риба, се взираха безмълвно.

Полицаите се спогледаха. Знаеха какво трябва да направят.

Мечето коала взеха за своите деца.

Химикалките и чорапките също. И полицейските деца носят чорапи с цветни пръсти.

Надуваемата гъска пробиха с цигара. Бум. И заровиха парченцата гума.

Ненужна гъска. Много лесно можеше да се познае.

Един полицай си сложи очилата. Другите се засмяха, затова той не ги свали известно време. Всички забравиха за часовника. Той остана в Къщата на Историята. На задната веранда. Невярно свидетелство на времето. Показваше два без десет.

Тръгнаха си.

Шестима принцове, натъпкали джобовете си с играчки.



Две деца, двуяйчни близнаци.

И Богът на Загубата.

Той не можеше да ходи. Затова започнаха да го влачат.

Никой не ги видя.

Прилепите, както е известно, са слепи.

19

Спасяването на Аму

В полицейския участък инспектор Томас Матю изпрати за две кока-коли. Със сламки. Раболепен полицай ги донесе върху пластмасова табла и ги предложи на двете изкаляни деца, които седяха срещу инспектора, от другата страна на масата, а главите им едва се подаваха над разхвърляните папки и книжа.

И тъй, за втори път в течение на две седмици поднасяха на Еста бутилиран Страх. Изстуден. Газиран. Понякога нещата ставаха още по-лоши, ако вървят заедно с кока-кола.

Газираната напитка се качи в носа му. Той се оригна. Рахел изхихика. Тя започна да духа през сламката си, докато напитката преля върху роклята й. Върху пода. Еста зачете на глас думите, изписани върху дъска на стената.

— еиненичдоП — произнесе той. — иксонбО, тсонляоЛ.

— тсонтнегилетнИ, тсонавозиливиЦ — продължи Рахел.

— тсоннитсИ.

— атонсЯ.

За негова чест инспектор Томас Матю остана спокоен. Той усещаше, че децата стават все по-непоследователни. Забеляза разширените им зеници. Беше наблюдавал това и друг път… отдушника на човешкия ум. Начина му да се справя с травмата. Като имаше това предвид, той насочваше въпросите си хитро. Със заобикалки. Между „Кога е рожденият ти ден, Мон?“ и „Кой е любимият ти цвят, Мол?“

Постепенно, разпокъсано и разбъркано нещата започнаха да идват на място. Инспекторът беше информиран от своите хора за тенджерката и чиниите. За постелката от трева. За незабравимите играчки. Сега всичко започна да му се изяснява. Инспектор Томас Матю не виждаше нищо забавно. Изпрати един джип за Беба Кочама. Погрижи се децата да не са в стаята, когато тя пристигна. Не я поздрави, а направо каза:

— Седнете.

Беба Кочама почувства, че има нещо ужасно лошо.

— Намерихте ли ги? Всичко наред ли е?

— Нищо не е наред — увери я инспекторът.

От погледа и тона му Беба Кочама разбра, че сега говори със съвсем друг човек. Не с любезния полицейски офицер от предишните им срещи. Тя седна на един стол. Инспектор Томас Матю не се церемонеше.

Котаямската полиция беше действала въз основа на жалба, подадена от нея. Параванът беше заловен. За съжаление той е бил тежко наранен при залавянето и по всяка вероятност нямаше да изкара до сутринта. Но сега децата казваха, че са отишли по своя воля. Лодката им се преобърнала и момичето от Англия се удавило при злополуката. От което следваше, че полицията ще отговаря за смърт в ареста на един технически невинен човек. Той наистина беше парий. Наистина се беше държал непристойно. Но сега времената бяха размирни и технически, според закона, той беше невинен. Нямаше казус.

— Опит за изнасилване? — подсказа Беба Кочама тихо.

— Къде е жалбата от жертвата на изнасилването? Подадена ли е? Тя направила ли е изявление? Доведохте ли я със себе си? — Тонът на инспектора беше войнствен. Почти враждебен.

Беба Кочама сякаш се беше смалила. Под очите и под челюстите й висяха торбички. Страхът у нея ферментира и слюнката в устата й стана кисела. Инспекторът побутна към нея чаша вода.

— Работата е много проста. Или жертвата на изнасилването трябва да подаде жалба, или децата трябва да разпознаят паравана — в присъствието на полицейски свидетел — като човека, който ги е отвлякъл. Или — той изчака Беба Кочама да го погледне, — или трябва да обвиня вас, че сте подали невярна жалба. Това е криминално деяние.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология