Читаем Богът на дребните неща полностью

Светлосинята блуза на Беба Кочама стана тъмносиня от избилата пот. Инспектор Томас Матю не я плашеше напразно. Той знаеше, че в дадения политически климат той самият може да има сериозни неприятности. Съзнаваше, че другарят К.Н.М. Пилай не би изпуснал тази възможност. Инспекторът се обвиняваше, че е действал импулсивно. Мушна шарена кърпа за ръце под ризата и обърса гърдите и подмишниците си. В кабинета му беше тихо. Шумът от дейностите в участъка, тракането на тежки обуща, викът на болка, който някой подложен на разпит издаваше от време на време, му се струваха далечни, сякаш идваха от друго място.

— Децата ще направят каквото им се каже — обади се Беба Кочама. — Мога ли да се видя с тях насаме за няколко минути?

— Както обичате. — Инспекторът се надигна, за да излезе от кабинета.

— Моля ви, дайте ми пет минути, преди да доведат децата.

Инспектор Томас Матю кимна в знак на съгласие и излезе.

Беба Кочама избърса лъскавото си мокро лице. Изпъна гръб и погледна към тавана, за да изтрие потта от гънките между пластовете тлъстина по шията си с единия край на сарито. Целуна кръста си.

Аве Мария, Богородице милостива…

Думите на молитвата й убягваха.

Вратата се отвори. Въведоха Еста и Рахел. Оплескани с кал. Залети с кока-кола.

Видът на Беба Кочама внезапно ги отрезви. Пеперудката с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба простря крила над двете им сърца. Защо беше дошла? Къде е Аму? Още ли е заключена?

Беба Кочама ги погледна строго. Дълго време не каза нищо. Когато заговори, гласът й беше груб и непознат.

— Чия беше лодката? Откъде я взехте?

— Наша беше. Намерихме я. Велута ни я поправи — прошепна Рахел.

— Откога я имахте?

— Намерихме я в деня, когато пристигна Софи Мол.

— Откраднали сте някои неща от къщи и сте ги пренесли с нея през реката, така ли?

— Само си играехме.

— Играли сте си? На това игра ли му казвате?

Беба Кочама дълго ги гледа, преди да заговори отново.

— Тялото на вашата прекрасна малка братовчедка лежи в гостната. Риби са изяли очите й. Майка й не може да спре да плаче. На това ли му викате игра?

Внезапен полъх изду пердето на цветя на прозореца. Рахел видя паркираните отвън джипове. И хора, които вървят. Един мъж се мъчеше да подкара мотоциклета си. Всеки път, когато натискаше с крак стартера, каската му се килваше настрана.

Вътре, в кабинета на инспектора, пеперудката на Папачи не спираше да лети.

— Ужасно е да се отнеме човешки живот — каза Беба Кочама. — Това е най-лошото нещо, което може да се направи. Дори и Бог не го прощава. Знаете това, нали?

Две глави кимнаха два пъти.

— И все пак… — Беба Кочама ги погледна нажалено, — вие го направихте. — Погледна ги в очите. — Вие сте убийци. Почака да възприемат тези думи.

— Знаете, че аз знам, че случилото се не е било злополука. Знам колко й завиждахте. И ако в съда съдията ме попита, аз ще му кажа, нали? Аз не мога да лъжа, нали? — Потупа съседния стол. — Елате и седнете тук…

Четири полукълба на две послушни задничета се сместиха някак си на стола.

— Ще трябва да им кажа, как в пълно противоречие с правилата, вие сте отишли на реката сами. Как сте я насилили да дойде с вас, макар да сте знаели, че тя не може да плува. Как сте я избутали от лодката посред реката. Не беше злополука, нали?

Четири очи, големи като чинийки, гледаха втренчено Беба Кочама. Захласнати от историята, която им разказваше. И после какво е станало?

— Затова сега ще трябва да идете в затвора — кротко каза Беба Кочама. — И майка ви ще иде в затвора заради вас. Това ще ви хареса ли?

Уплашени очи и един фонтан от коса отвърнаха на погледа й.

— Тримата ще бъдете в три различни затвора. Знаете ли какво представляват затворите в Индия?

Две глави кимнаха два пъти.

Беба Кочама изграждаше своя казус. Обрисува (с помощта на въображението) ярки картини на затворническия живот. Храната с хрупкави хлебарки. Акитата, натрупани в тоалетните като меки кафяви планини. Дървениците. Побоищата. Спря се на дългите години, които Аму ще бъде затворена заради тях. Как, когато излезе, ще бъде болна старица с въшлясала коса — разбира се, ако не умре в затвора. Систематично, с кротък, загрижен глас описа ужасяващото бъдеще, което ги очаква. И когато беше унищожила всеки лъч на надежда, когато изцяло беше разрушила живота им, като добра фея — тяхна кръстница, Беба Кочама им посочи изход. Бог никога нямаше да им прости това, което са направили, но тук, на земята, имаше начин да поправят част от злото. Да спасят майка си от унижение и страдания заради тях. Разбира се, ако са готови да постъпят практично.

— За щастие, за ваше щастие — изтъкна Беба Кочама — полицията е направила грешка. Щастлива грешка. — Тя помълча. — Вие знаете каква, нали?

Вътре в стъкленото преспапие върху бюрото на инспектора имаше човешки фигури. Еста ги виждаше. Мъж и жена, които танцуват валс. Под бялата рокля на жената се подаваха краката й.

— Знаете, нали?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология