Богът на дребните неща

— По-другия месец ли? Кажи, Аму? — Еста нарочно определяше такъв дълъг срок, за да може Аму да му отговори: „Преди това, Еста. Бъди разумен. Нали ще си учиш уроците?“

Вместо това Аму отговори:

— Щом си намеря работа. Щом мога да замина оттук и да си намеря работа.

— Но това никога няма да стане! — Паника обзе Еста. Едно бездънно-пълнодънно чувство.

Ядящата жена подслушваше снизходително.

— Вижте колко добре говори английски — обърна се тя към своите деца на тамилски.

— Но какво няма да стане? — заядливо попита най-голямата й дъщеря. — Ни-ко-га.

Под „никога“ Еста разбираше „след много време“. Че няма да бъде сега, няма да бъде скоро.

Под „никога“ той не разбираше Абсолютно Никога.

Думите му обаче прозвучаха така. Но това никога няма да стане! Те само не бяха произнесли и думата „абсолютно“.

Те? Кои? И къде бяха те? При Правителството.

На онова Хубавичко Място, където изпращаха хората, за да се държат Добре.

И така беше станало. Никога.

Негова грешка беше, че далечният мъж в гърдите на Аму престана да вика. Негова грешка бе, че тя умря сама в Барат Лодж, където не е имало кой да лежи зад гърба й, за да я утешава.

Защото той беше го произнесъл. Но, Аму, това никога няма да стане!

— Не ставай глупав, Еста. Ще бъде скоро — каза устата на Аму. — Ще стана учителка. Ще открия училище. И вие с Рахел ще учите в него.

— И ще можем да си го позволим, защото училището ще бъде наше! — откликна Еста с неизменния си прагматизъм. С поглед към главното. Безплатни автобусни билети. Безплатни погребения. Безплатно образование. Малък мъж. Живеел в каравана — и в слънце, и в дъжд. Дум-дум.

— Ще си имаме наша къща — продължи Аму.

— Малка къща — поясни Рахел.

— А в нашето училище ще имаме класни стаи и черни дъски — допълни Еста.

— И тебешири.

— И ще ни учат Истински Учители.

— И ще налагат наказания, каквито трябва — каза Рахел.

Ето за какви неща мечтаеха. В деня, когато Еста беше „върнат“. За тебешири. Черни дъски. Наказания, каквито трябва.

Не искаха да им се разминава лесно. Искаха само наказания, които да отговарят на техните престъпления. Не такива, които приличат на долапи, в които са вградени спалните. Не такива, в които да скиташ цял живот между безбройни рафтове.

Изведнъж влакът тръгна. Много бавно.

Зениците на Еста се разшириха. Ноктите му се впиха в дланта на Аму, която вървеше по перона. После започна да тича, когато „Мадраска поща“ набра скорост.

Бог да те благослови, детето ми. Сърчице мое. Скоро ще дойда да те взема!

— Аму! — извика Еста, като освободи дланта й. Вдигайки пръстчетата си едно по едно. — Аму! Повръща ми се! — Гласът на Еста се превърна в стон.

Малкият Елвис Пелвис с разрошения, сресан за излизане навън, алаброс. И с бежови островърхи обуща. Гласът му остана пред прозореца.

На перона Рахел се преви на две и запищя.

Влакът се изтегли от гарата. На негово място се върна светлината.

Двайсет и три години по-късно Рахел, тъмнолика жена в жълта тениска, се обръща към Еста в тъмнината.

— Естапапичачен Кутапен Питър Мон — казва тя.

Шепне.

Движи устата си.

Красивата уста на майка им.

Еста, седнал изправен, сякаш чака да бъде арестуван, протяга пръстите си към нея. За да докосне думите, които произнася. За да запази шепота й. Пръстите следват формата на устата. Докосват зъбите. Ръката му е задържана и е целуната.

Притисната е към една хладна буза, мокра от дъжда.

После тя се надигна и седна в леглото, обгърна го с ръце. Притегли го надолу до себе си.

Дълго лежаха така. Будни в мрака. Безмълвието и Празнотата.

Не бяха стари. Нито млади.

На жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.

Бяха чужди хора, запознали се при случайна среща.

Бяха се познавали, преди да започне Животът.

Малко е онова, което би могло да се каже, за да се обясни какво се случи след това. Нищо, което (според книгата на Мамачи) можеше да отдели секса от любовта. Или потребностите от чувствата.

Освен, може би, че Никой вече не дебнеше през очите на Рахел. Никой не гледаше през един прозорец — към морето. Или една лодка в реката. Или минувач с шапка, в мъглата.

Освен че беше малко хладен. Малко влажен. И много тих. Въздухът.

Но какво имаше за казване?

Само, че имаше сълзи. Само, че Безмълвието и Празнотата си прилягаха като сложени една върху друга лъжици. Само, че от вдлъбнатините под една прекрасна шия излизаха глухи звуци. Само, че върху едно твърдо рамо в цвета на мед имаше полукръгла следа от зъби. Само, че лежаха прегърнати дълго след като беше свършило. Само, че онова, което споделиха в тази нощ, не беше щастие, а една ужасна тъга.

Само че отново престъпиха Законите на Любовта. Които повеляват кой трябва да бъде обичан. И как. И колко.