Читаем Богът на дребните неща полностью

Тя се приближи и се опря на него с цялото си тяло. Той само стоеше. Не я докосна. Трепереше. Отчасти от студ. Отчасти от ужас. Отчасти от изгарящо го до болка желание. Въпреки страха, тялото му бе готово да поеме стръвта. Искаше я. Настоятелно. Мокротата му я измокри. Тя го обгърна с ръцете си.

Той се мъчеше да мисли разумно: Какво е най-лошото, което може да се случи? Да загубя всичко. Работата си. Семейството си. Препитанието си. Всичко.

Тя чуваше дивите удари на сърцето му.

Задържа го в прегръдките си. Докато то се успокои. Донякъде.

Тя разкопча ризата си. Двамата стояха един до друг. Кожа до кожа. Нейната кафява до неговата черна. Нейната мекота до неговата корава плът. Нейните ореховокафяви гърди (под които не можеше да се задържи четка за зъби) до неговата гладка абаносова гръд. Тя усещаше мириса на реката върху него. Неговия особен мирис на параван, който така отвращаваше Беба Кочама. Аму извади език и го вкуси във вдлъбнатината под гърлото му. В месестата част на ухото му. Дръпна главата му надолу към себе си и целуна устата му. Лека целувка. Която очакваше отговор. Той й върна целувката. Най-напред предпазливо. После настойчиво. Ръцете му бавно я обгърнаха. Той погали гърба й. Много нежно. Тя усети кожата на дланите му. Беше груба. Мазолеста. Като шкурка. Той внимаваше да не я ожули. Тя усещаше колко мека му се струва. Чувстваше себе си чрез него. Своята кожа. Как тялото й съществува само там, където той го докосва. Всичко останало сякаш беше дим. Тя усети как той трепери, опрян до нея. Ръцете му бяха на хълбоците й (които можеха да задържат цяла редица четки за зъби); той притегли ханша й към своя, за да почувства тя колко силно я желае.

Биологията режисира танца. Ужасът отмерваше времето му. Диктуваше ритъма, с който двете тела откликваха едно на друго. Сякаш вече знаеха, че за всяка тръпка от удоволствие ще заплатят със също толкова болка. Като че ли знаеха, че от това, докъде ще стигнат, ще зависи докъде ще бъдат отведени. Затова се въздържаха. Измъчваха се взаимно. Отдаваха себе си бавно. Но от това ставаше още по-лошо. Още повече се повишаваше залогът. Струваше им още по-скъпо. Защото само изглаждаше грапавините, неумението и прибързаността на любовта между непознати и ги довеждаше до трескава възбуда.

Зад тях реката пулсираше в мрака, шумолеше като сурова коприна. Жълтият бамбук плачеше.

Нощта беше опряла лакти върху водата и ги наблюдаваше.

Лежаха под мангостиновото дърво, където неотдавна една сива, стара, вкоренила се лодка, обрасла с диви цветя и плодове, беше изкоренена от една Подвижна Република. Една оса. Едно знаме. Един изненадан алаброс. И фонтан от коса, стегнат с Любов-в-Токио.

Забързаният, препускаш ладиен свят вече беше изчезнал.

Белите термити бяха тръгнали да си гледат работата.

Белите божи кравички се бяха прибрали вкъщи.

Белите бръмбари се бяха скрили от светлината.

Белите скакалци с цигулки от бяло дърво.

Тъжната бяла музика.

Всичко беше изчезнало.

И беше оставило парче гола, суха земя във форма на лодка, изчистено и готово за любов. Сякаш Естапен и Рахел им бяха приготвили това парче земя. Бяха поискали това да се случи. Близнаците-акушерки от съня на Аму.

Аму, вече гола, се беше навела над Велута; устата й върху неговата. Той спусна косата й като палатка над главите им. Както правеха нейните деца, когато искат да се откъснат от външния свят. Тя се смъкна по-надолу, долепи се до останалата част от тялото му. Шията му. Зърната върху гърдите му. Шоколадовият му корем. Тя изпи последните капки речна вода от вдлъбнатината на пъпа му. Притисна топлината на ерекцията му към клепачите си. Чувстваше соления му вкус в устата си. Той се надигна и я притегли към себе си. Тя усети как под нея коремът му става твърд като дъска. Чувстваше как нейната мокрота се плъзга по неговата кожа. Той пое едно от зърната й в устата си и взе другата гърда в мазолестата си длан. Кадифе в ръкавица от шкурка.

В мига, в който го насочи да влезе в нея, тя бегло зърна колко е млад, зърна младостта му, учудването в очите му от тайната, която е открил, и му се усмихна, като да беше нейно дете.

Щом влезе в нея, страхът кривна в друга посока и биологията влезе в правата си. Цената на живота се вдигна до височини, които не можеха да си позволят; макар че по-късно Беба Кочама щеше да каже, че са платили малка цена.

Наистина ли?

Два живота. Детството на две деца.

И урок по история за бъдещите нарушители.

Замъглени очи се взираха в други замъглени очи и една лъчезарна жена се отвори за един лъчезарен мъж. Тя беше широка и дълбока като придошла река. Той плаваше по нейните води. Тя чувстваше движенията му все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Диви. Неистови. Молещи да бъдат допуснати по-навътре. Още по-навътре. И възпрени само от очертанията на тялото й. От неговото очертание. И когато му беше отказано, когато се беше докоснал до най-съкровените й дълбини, с изхлипване, с разтреперана въздишка, той се удави.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология