Читаем Богът на дребните неща полностью

Самотният барабанчик барабанеше върху покрива на изоставената фабрика. Трясна се една врата, покрита с тънка мрежа. Мишка се стрелна през пода на фабриката. Паяжини покриваха плътно старите вани за консерви. Всички бяха празни, освен една, в която имаше малка купчинка сплъстена бяла прах. Прах от костите на бухала. Умрял отдавна. Консервиран бухал.

В отговор на въпроса на Софи Мол: „Чако, къде отиват да умрат старите птици? Защо мъртвите птици не падат като камъни от небето?“

Зададен вечерта след нейното пристигане. Беше застанала до орнаменталното езерце на Беба Кочама и гледаше нагоре към хвърчилата, които се виеха в небето.

Софи Мол. С шапка. С широки панталони и Обичана от самото Начало.

Маргарет Кочама (защото знаеше, че когато пътуваш до Сърцето на Мрака — б) Всичко може да ти се случи) я извика, за да глътне цяла шепа хапчета. Срещу Филария. Малария. Диария. За нещастие нямаше профилактично хапче срещу Смърт чрез Удавяне.

После стана време за обед.

— За вечеря, глупчо — каза Софи Мол на Еста, който дойде да я вика.

На тази вечеря, глупчо, децата седяха на отделна, по-малка маса. Софи Мол, с гръб към възрастните, правеше ужасни гримаси към храната. Показваше на по-малките си братовчеди всяка своя хапка — полусдъвкана, разкашкана, легнала на езика й като току-що повърната.

Когато Рахел направи същото, Аму я видя и я отведе да си легне.



Аму зави непослушната си дъщеря и изгаси лампата. Целувката й за лека нощ не остави слюнка по бузата на Рахел и Рахел почувства, че майка й всъщност не е ядосана.

— Ти не си ядосана, Аму — прошепна щастлива. Майка й я обичаше малко повече.

— Не съм — Аму я целуна още веднъж. — Лека нощ, миличка. Бог да те благослови.

— Лека нощ, Аму. Изпрати Еста скоро.

А когато Аму си тръгна, чу как дъщеря й прошепна:

— Аму!

— Какво има?

— Ние сме от една кръв, ти и аз.

Аму се облегна в мрака на вратата на спалнята — не й се връщаше в трапезарията, където разговорът се въртеше като молец около бялото дете и неговата майка, сякаш те бяха единственият източник на светлина. Аму почувства, че ще умре, ще увехне и ще умре, ако чуе още една дума от този разговор. Ако трябваше да гледа още една минута гордата усмивка на Чако, сякаш беше получил купа от тенистурнир. Или подмолната сексуална ревност, която се излъчваше от Мамачи. Или да слуша разговорите на Беба Кочама, които целяха да изключат Аму и нейните деца, да ги накара да си знаят мястото в реда на нещата.

Докато стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят й, следобедният й кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамо, което свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките на осеяния с начупени стъклени шишета плаж и тръгна към нея.

Кой беше той?

Кой би могъл да бъде?

Богът на Загубата.

Богът на Дребните Неща.

Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.

Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.

Тя се върна на трапезата.

21

Цената на живота

Старата къща вече беше затворила морните си очи и се беше отдала на съня, когато Аму, облякла овехтяла риза на Чако над дълга бяла фуста, излезе на предната веранда. Кръстоса я няколко пъти нагоре и надолу. Неспокойна. Възбудена. После седна на плетения стол под мухлясалата бизонска глава с очи от копчета, под портретите на Благословеното момче и на Алиюти Амачи, които висяха от двете й страни. Близнаците спяха както винаги, когато са изтощени — с полуотворени очи, като две малки чудовища. По това приличаха на баща си.

Аму пусна транзистора във формата на мандарина. От него прозвуча мъжки глас. Английска песен, която не беше чувала преди.

Остана седнала в мрака. Самотна, тръпнеща жена, загледана в орнаменталната градина на озлобената си леля, заслушана в една мандарина. В един далечен глас. Понесен в нощта. Над езера и реки. Над гъсти дървесни корони. Покрай жълтата черква. Покрай училището. Подскачащ по прашния път. Нагоре по стълбите на верандата. За да достигне до нея.

Разсеяно заслушана в музиката, Аму наблюдаваше безумното кръжене на насекоми около светлината, нетърпеливи да се самоубият.

Изведнъж думите на песента изплуваха в съзнанието й.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология