Богът на дребните неща

Кочу Мария беше сигурна, че „И ти ли“ е някакъв неприличен английски израз, и чакаше удобен случай да се оплаче на Мамачи от Еста.

Жената в съседната кола имаше трохи от бисквити по устата. Мъжът й запали смачкана цигара. Изпусна две димни вълма през ноздрите си и за момент заприлича на глиган. Госпожа Глиганка попита Рахел с бебешки глас как се казва.

Рахел не й обърна внимание и небрежно наду мехурче от слюнка.

Аму не обичаше децата да надуват мехурчета от слюнка. Казваше, че това й напомняло за Баба. Техния баща. Казваше още, че той надувал мехурчета от слюнка и друсал крака си. Според Аму само дребните чиновници се държали така, а не аристократите.

Аристократите били хора, които не надуват слюнчени мехурчета и не друсат краката си. Нито мляскат.

Макар че Баба не беше чиновник, Аму казваше, че се държал почти като чиновник.

Когато бяха сами, Еста и Рахел понякога се правеха на чиновници. Надуваха слюнчени мехурчета, друсаха краката си и гъргореха като пуйки. Помнеха баща си от времето преди войните. Веднъж им даде да смукнат от цигарата му и се ядоса, защото бяха наплюнчили филтъра.

— Цигарата не е червено бонбонче за смукане! — беше викнал, наистина сърдит.

Близнаците помнеха гнева му. И гнева на Аму. Помнеха как веднъж ги бяха блъскали в една стая от Аму до Баба, до Аму и пак до Баба като топки за билярд. Аму беше отблъснала Еста от себе си: „Вземи, задръж единия. Не мога да се грижа и за двамата.“ По-късно, когато Еста попита Аму за този случай, тя го прегърна и му каза да не си измисля такива неща.

На единствената снимка на баща им, която бяха виждали (Аму им позволи да я погледнат само веднъж), той беше с бяла риза и с очила. Приличаше на хубав, усърден играч на крикет. С една ръка държеше Еста върху раменете си. Еста се усмихваше, опрял брадичка върху главата на баща си. С другата си ръка баща им придържаше Рахел до тялото си. Тя изглеждаше сърдита и нацупена, бебешките й крака висяха във въздуха. Някой беше нарисувал розови кръгчета на бузите им.

Аму казваше, че той ги е държал само за снимката и дори тогава бил толкова пиян, че тя се бояла да не ги изпусне. Аму стояла вън от обектива на фотографа, готова да ги хване, ако той ги изтърве. Въпреки това, с изключение на боядисаните им бузи, Еста и Рахел смятаха, че фотографията е хубава.

— Спри това! — извика Аму толкова силно, че Мърлидаран, който беше слязъл от километричния камък, за да позяпа в плимъта, отстъпи назад, а краищата на ампутираните му ръце подскочиха тревожно.

— Какво? — попита Рахел, но мигом се сети какво. Слюнчените й мехури. — Извинявай, Аму.

— Извинението не може да съживи умрелия — обади се Еста.

— Я стига! — подвикна Чако. — Не можеш да й нареждаш какво да прави със собствената си слюнка.

— Гледай си работата — сряза го Аму.

— Това й връща някои спомени — мъдро обясни Еста на Чако.

Рахел си сложи слънчевите очила. Светът се обагри в сърдит цвят.

— Остави тези невъзможни очила! — скара й се Аму.

Рахел свали невъзможните си очила.

— Държанието ти към тях е фашистко — подхвърли Чако. — За Бога, дори и децата имат някакви права!

— Не споменавай Божието име напразно — откликна Беба Кочама.

— Не го споменавам напразно — отговори Чако, — а по много основателна причина.

— Не се преструвай на Велик Спасител на децата! — възнегодува Аму. — Когато дойде до истинските проблеми, ти не даваш за тях и пет пари. Нито за мен.

— Че защо? — свъси се Чако. — Да не би аз да нося отговорност за тях? — И продължи, че Аму, Еста и Рахел са воденични камъни около врата му.

Краката на Рахел отзад бяха мокри и потни. Кожата й се плъзгаше по тапицираната с изкуствена материя седалка. Тя и Еста знаеха за воденичните камъни. В „Бунт на кораба“, когато хората умираха в открито море, увиваха телата им в бели чаршафи и ги хвърляха зад борда с воденични камъни на шиите, за да не изплуват труповете. Еста се питаше как са знаели колко воденични камъка да вземат, още преди да отплават.

Еста сложи глава на коленете си.

Алабросът му се разчорли.

Далечен тътен на влак се носеше откъм шосето с жабешкото петно. Листата от двете страни на железопътното трасе започнаха да се клатят одобрително. Дадададада.

Обръснатите поклонници в автобуса „Бийна Мол“ започнаха нова песен.

— Гледайте ги тези индуисти — обади се Беба Кочама. — Нямат никакво чувство за уединение.

— Чувал съм, че имат рога и люспести кожи — саркастично откликна Чако. — Чувал съм, че бебетата им се излюпват от яйца.

Рахел имаше две подутини на челото, от които Еста бе казал, че ще пораснат рога. Поне от едната, защото е полуиндуистка. Тя не беше съобразила веднага да го попита за неговите рога. Защото каквото беше тя, такъв беше и той.

Влакът прогърмя и отмина под стълб от гъст черен пушек. Имаше трийсет и два вагона, пълни с млади мъже, с коси подстригани като шлемове, на път към Края на Света, за да видят какво става с хората, които падат от ръба му. Онези, които се надвесваха прекалено много, сами падаха оттатък ръба. В режещата тъмнина, с обърнати надолу коси.