Читаем Богът на дребните неща полностью

Рахел търсеше следи от себе си в голотата на брат си. Във формата на коленете му. В извивката на стъпалото му. В наклона на раменете. В ъгъла, под който горната и долната част на ръката му се срещат при лакътя. В леко завитите нагоре краища на ноктите на краката. В скулптираните вдлъбнатини от двете страни на стегнатите му красиви задни полукълба.

Мъжките задници никога не остаряват. Те като училищна чанта мигом извикват спомени от детството. Два белега от ваксинации лъщяха на ръката му. Нейните бяха на бедрото.

На момичетата винаги се слагат на бедрото, казваше Аму.

Рахел наблюдаваше Еста с любопитството на майка, която наблюдава мокрото си дете. Сестра — брата. Жената — мъжа. Близначката — своя близнак.

Сякаш едновременно беше пуснала всичките тези хвърчила.

Той беше непознат гол човек, срещнат случайно. Но беше и онзи, когото знаеше от времето преди Животът да започне. Онзи, който я беше водил (плувайки) през родилния проход на красивата им майка.

Двете неща бяха непоносими в своята полярност. Бяха непримирими в своята огромна раздалеченост.

Една дъждовна капка блестеше в крайчето на ухото на Еста. Голяма, сребърна под светлината, като тежко мънисто от живак. Тя се пресегна. Докосна капката. Взе я.

Еста не я погледна. Оттегли се още по-навътре в своето мълчание. Сякаш тялото му имаше способността да издърпва сетивата му навътре (възлести, яйцевидни), да ги издърпа от повърхността на кожата в някакви по-дълбоки и недостижими недра.

Мълчанието събра полите си и се плъзна — като Жената Паяк — нагоре по хлъзгавата стена на банята.

Еста сложи мокрите си дрехи в една кофа и започна да ги пере с ронещ се яркосин сапун.

4

„Кино Абилаш“

„Кино Абилаш“ се рекламираше като първият киносалон в Керала със 70 мм екран Синемаскоп. За да се подчертае това, фасадата на салона беше превърната в циментова реплика на изпъкнал синемаскопичен екран. Най-горе (с циментови букви и с неонови светлини) беше написано на английски и на малайаламски „Кино Абилаш“.

Тоалетните имаха надписи Негова и Нейна. Нейна за Аму, Рахел и Беба Кочама. Негова само за Еста, защото Чако бе отишъл да провери резервацията в хотел „Морската кралица“.

— Ще се оправиш ли? — попита Аму малко притеснена.

Еста кимна.

През вратата, покрита с червен гетинакс, която се затваряше сама, Рахел последва Аму и Беба Кочама в Нейната. Обърна се и помаха (с гребен) на Еста, който стоеше от другата страна на мраморния под, обут в бежовите си островърхи обуща. Еста изчака в мръсното мраморно преддверие със самотни, наблюдаващи те огледала, докато червената врата скри сестра му. Тогава се извърна и се завлече в Неговата.

В Нейната Аму предложи на Рахел да клекне и да пази равновесие в тази поза, докато се изпишка. Каза, че обществените клозети са мръсни. Като парите. Никога не знаеш кой ги е докосвал. Прокажени. Касапи. Автомеханици. (Гной. Кръв. Грес.).

Веднъж, когато Кочу Мария я заведе в касапницата, Рахел забеляза, че на зелената банкнота от пет рупии, която месарят им даде, беше залепнало малко парченце месо. Кочу Мария го изчисти с палец. От сока му остана червено петно. Тя прибра банкнотата в деколтето си. Кървава банкнота с мирис на месо.

Рахел беше твърде ниска, за да клечи уравновесено над тоалетната чиния, затова Аму и Беба Кочама я държаха, хванали краката й с ръце, като с куки. Пръстите на краката й се подаваха от сандалите Бата. Високо във въздуха със смъкнати надолу гащички. Няколко мига нищо не ставаше, Рахел погледна майка си и своята беба леля-баба със заядлива въпросителна (и сега какво?) в очите.

— Хайде — подкани я Аму. — Пссс…

Пссс за звука на пишкането. Мммм за Звука на Музиката.

Рахел захихика. Аму захихика. Беба Кочама захихика. Когато струйката потече, уравновесиха по-добре въздушната й поза. Рахел не се срамуваше. Свърши и Аму й подаде тоалетна хартия.

— Първо ти, или аз? — попита Беба Кочама.

— Все едно — отговори Аму. — Хайде. Ти. — Рахел държеше дамската й чанта. Беба Кочама вдигна смачканото си сари. Рахел разглеждаше огромните бедра на беба леля-баба си. (Години по-късно тази сцена щеше да се яви пред очите й по време на урок по история, когато прочетоха, че „Император Бабур имал бледо лице и бедра като стълбове.“ Беба Кочама балансираше над обществения клозет като голяма птица. Сини вени прозираха под кожата на пищялите й като възлесто плетиво. По дебелите й колене имаше трапчинки. И косми. Какъв товар трябваше да носят бедните й миниатюрни стъпала!) Беба Кочама почака по-малко от миг. С издадена напред глава. Глупава усмивка. Люлеещи се ниско гърди. Дини, скрити в блуза. Вирнат гол задник. Когато се чу гъргорещият, бълбукащ звук, тя сякаш слушаше и с очи. Жълт поток, клокочещ през планински проход.

На Рахел всичко това й харесваше. Да държи дамската чанта. Всеки да пикае пред останалите. Като приятелки. Тогава тя не знаеше колко ценно е това чувство. Като приятелки. Никога вече нямаше да бъдат така. Аму, Беба Кочама и тя.

Когато Беба Кочама свърши, Рахел си погледна часовника.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология