Читаем Богът на дребните неща полностью

Може би това бе истинската революция. Християнската буржоазия беше започнала да се самоунищожава.

Другарят Пилай сниши глас, сякаш някой можеше да ги чуе, макар че наоколо нямаше никого.

— А Мон? — прошепна поверително. — Той как е?

— Много добре — каза Рахел. — Много е добре. Много е добре. Кожата му е с меден цвят. Пере си дрехите с разтрошен сапун.

— Айо паавам — прошепна другарят Пилай и зърната на гърдите му увиснаха в престорено изумление. — Бедното момче.

Рахел се зачуди какво печели той, като я разпитва така подробно, а после не обръща никакво внимание на отговорите й. Ясно е, че не очакваше от нея истината, но защо поне не си даваше вид, че й вярва?

— Ленин сега е в Делхи — най-сетне съобщи другарят Пилай, като не можеше да скрие гордостта си. — Работи за чужди посолства. Виж!

Подаде на Рахел целофановия плик. На снимките се виждаха главно Ленин и семейството му. Жена му, детето му, новият му скутър. На една от фотографиите Ленин се ръкуваше с много добре облечен, много розов човек.

— Германският първи секретар — обясни другарят Пилай.

Изглеждаха весели на тези снимки, Ленин и жена му.

Сякаш имаха нов хладилник в дневната си и бяха направили първата вноска за собствен апартамент.



Рахел си припомни случая, при който за нея и за Еста Ленин се бе появил на фокус като истински човек, когато престанаха да го виждат само като дипла от сарито на майка му. Тя и Еста бяха на пет, а Ленин навярно три– или четиригодишен. Срещнаха се в клиниката на доктор Вергезе Вергезе (главния педиатър и женски лекар в Котаям). Рахел беше с Аму и Еста (който бе настоял да отиде), а Ленин беше с майка си Калиани. Рахел и Ленин имаха едно и също оплакване — чужди тела, загнездени в носовете им. Сега това съвпадение изглеждаше необичайно, но навремето не им се стори такова. Странно беше как политиката се промъква дори в онова, което децата решават да набутат в носа си. Тя, внучка на имперски ентомолог, а той, син на низов партиен работник, функционер на марксистката партия. И тъй, тя имаше в едната си ноздра стъклено мънисто, а той — зърно зелен нахут.

Чакалнята беше пълна.

Иззад завесата на лекаря мърмореха зловещи гласове, прекъсвани от крясъците на малтретирани деца. Чуваше се чукването на стъкло върху метал и бълбукането на вряща вода. Едно момче си играеше с дървената табелка на стената с надпис Докторът ПРИЕМА и Докторът ОТСЪСТВА, като плъзгаше нагоре и надолу месинговата поставка. Бебе с висока температура хълцаше на гърдите на майка си. Бавният вентилатор на тавана режеше гъстия, изпълнен със страх въздух и го превръщаше в една безконечна спирала, която бавно се свличаше към пода, като обелена кора на безкраен картоф.

Никой не четеше списания.

Изпод възкъсата завеса над входа, който водеше право на улицата, долиташе неумолимото шляп-шляп на крака в чехли. Шумният безгрижен свят на онези, които не са набутали нищо в носовете си.

Аму и Калиани си размениха децата. Носовете бяха вирнати нагоре, главите — бутнати назад и обърнати към светлината, за да проверят дали една майка може да види онова, което другата не е успяла. Когато това не даде резултат, Ленин, облечен като такси — жълта риза и черни панталонки, — бе върнат в найлоновия скут на майка си (и при пакетчето му с дъвки).

Той седна върху цветята на майчиното си сари и от тази неуязвима силова позиция оглеждаше сцената равнодушно. Мушна левия си показалец дълбоко в свободната ноздра и задиша шумно през устата. Косата му беше вчесана грижливо на път и бе пригладена с масло за коса. Дъвките му трябваха, за да ги държи преди лекарския преглед и да ги използва след това. За него всичко в света беше наред. Може би беше твърде малък да разбере, че атмосферата в чакалнята, плюс писъците иззад завесата, трябва логично да доведат до здравословен страх от доктор В.В.

Един плъх с космати рамене направи няколко бързи прехода между кабинета на лекаря и долната част на шкафа в чакалнята.

Сестрата се появи и пак изчезна зад дрипавата завеса на лекарската врата. Носеше странни инструменти. Едно миниатюрно мускалче. Стъклен правоъгълник, намазан с кръв. Епруветка с искряща урина. Неръждаема табличка с преварени игли. Космите по краката й бяха притиснати като намотани жички от прозрачните бели чорапи. Правите токове на овехтелите бели сандали бяха износени от вътрешната страна, затова стъпалата й се плъзгаха навътре, едно към друго. Лъскави черни фиби като изопнати змии придържаха колосаната касинка към мазната й коса.

Изглежда на очилата си имаше филтри против плъхове. Не показваше, че е забелязала плъха с косматите рамене дори когато притича до самите й крака. Извикваше имената с плътен, мъжки глас: „А. Нинан… С. Кусумалата… Б.В. Рошини… Н. Амбади.“ Не обръщаше внимание на тревожния, въртящ се спираловидно въздух.

Очите на Еста приличаха на изплашени чинийки. Беше хипнотизиран от табелката с надпис Докторът ПРИЕМА — Докторът ОТСЪСТВА.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология