Богът на дребните неща

Най-малкото кенгуру проточи врат, както правят някои мъже в английските филми, които искат да разхлабят вратовръзката си на излизане от офиса. Средното кенгуру потърси в торбата си по-голям фас, да го допуши. Вместо фас намери стара ядка кашу в найлонова торбичка. Захапа я с предните си зъби, като гризач. Голямото кенгуру разклати стоящата табела с надпис Кералската корпорация за развитие на туризма ви приветства с Добре Дошли. До надписа имаше танцьор на катакали, долепил длани пред гърдите си за традиционен индийски поздрав. На друга табела, неразклащана от кенгуру, пишеше: ербод илшод в яиднИ.

Посланик Рахел бързо се провря през тълпата до брат си, също Посланик.

— Еста, гледай! Гледай, гледай, Еста!

Посланик Еста не погледна. Не желаеше. Той наблюдаваше подскачащото приземяване на самолета, гледаше с Орловия термос с чешмяна вода, метнат през рамото му, гледаше с едно бездънно-пълнодънно чувство — оранжадено-лимонаденият човек знаеше къде да го намери. В айеменемската фабрика. На брега на река Миначал.

Аму наблюдаваше с дамската си чанта.

Чако с розите си.

Беба Кочама с изпъкналите брадавици на врата си.

Най-после хората от полета Бомбай-Кочин излязоха. От хладния, в горещия въздух. Събраната на куп тълпа се разпръсна, за да се върне в чакалнята за пристигащи.

А там бяха те — завръщащите се от чужбина, в немачкаеми костюми и със слънчеви очила с отблясъци на дъгата. Донесли края на отчайващата мизерия в своите аристократични куфари. Донесли циментови покриви, с които да заменят сламените. И душове за банята на родителите им. Канализация и септични ями. Максиполи и високи токове. Бухнати ръкави и червило за устни. Миксери и автоматични светкавици за фотоапаратите. С ключове на ключодържател и бюфети за заключване. Зажаднели за капа и вевичату — местните храни, които не са яли тъй отдавна. С любов и с малко срам, че семействата им са дошли да ги посрещнат тъй… тъй… нескопосано. Вижте ги как са се облекли! Могли са да облекат нещо по-подходящо за летището! И защо малайалаите имат такива ужасни зъби!

А самата аерогара! Като на депо за местните автобуси! Птичи курешки на покрива! И петна от храчки по кенгурата!

Ох, ох! Индия пропада.

Когато след дълго пътуване с автобус и преспиване на летището посрещаните се срещнаха с любов и малко срам, веднага се появиха тънки пукнатини, които щяха да се разширяват с времето и преди да се усетят, завръщащите се от чужбина щяха да разберат, че са останали вън от Къщата на Историята и че мечтите им не са се сбъднали.

И ето там, между немачкаемите костюми и лъскавите куфари, се появи Софи Мол.

Която щеше да пие от напръстник.

И да направи салто в ковчега си.

Тя вървеше по пистата и носеше в косата си мириса на Лондон. Жълтите крачоли на дългите й клоширани панталони се виеха около глезените. Изпод сламената шапка се разпръсваше дългата й коса. С една ръка се държеше за майка си. Другата мяташе напред-назад като войник (леви, леви, леви — десни-леви).

Вървяло
момиче,
високо
и тънко,
и пеело
звънко
и пеело
звънко
Вървяло
момиче…

Маргарет Кочама й каза да спре. И тя спря.

— Виждаш ли я, Рахел? — попита Аму.

Обърна се и видя, че дъщеря й с гащички на точки се занимава с циментовите двуутробни. Отиде при нея, поскара й се, и я върна. Чако заяви, че не можел да вдигне Рахел на раменете си, защото вече носел нещо. Две рози червени.

Наперено.

С любов.

Щом Софи Мол влезе в чакалнята за пристигащи, Рахел, обзета от вълнение и яд, ощипа силно Еста. Стисна кожата му с нокти. Еста й отвърна с номера Китайска Гривна, като изви кожата на китката й с две ръце в различни посоки. Кожата й се зачерви и я заболя. Като я облиза, усети солен вкус. Слюнката върху китката й беше хладна и поуспокои болката.

Аму нищо не забеляза.

През високите железни перила, които разделяха посрещачи от посрещани, приветстващи от приветствани, Чако — сияещ, в отеснял костюм и с изкривена вратовръзка — се поклони на новата си дъщеря и на бившата си съпруга.

Еста си каза наум „Поклони се“.

— Здравейте, млади дами — приветства ги Чако с Гласа си за четене на висок глас (същия глас, с който снощи бе казвал Любов, Лудост, Надежда, Безкрайна радост). — Как пътувахте?

Въздухът бе пълен с мисли и с неща за казване. Но в такива моменти винаги се изричаха само дребните неща. Големите неща се спотайваха вътре неизречени.

— Кажи здравейте и добър ден — подкани дъщеря си Маргарет Кочама.

— Здравейте и добър ден — повтори Софи Мол, без да се обръща конкретно към някого.

— Една за теб и една за теб — подаде розите си Чако.

— А, благодаря? — обърна се Маргарет Кочама към Софи Мол.