Богът на дребните неща

— И, благодаря? — каза Софи Мол на Чако, като повтори въпросителната интонация на майка си.

Маргарет Кочама я поразтърси заради проявеното безочие.

— Няма защо — отвърна Чако. — Сега нека да представя всички. — Повече заради зяпачите и подслушвачите, защото Маргарет Кочама всъщност не се нуждаеше от представяне, каза: — Моята съпруга, Маргарет.

Маргарет Кочама се усмихна и размаха розата си към него. Бивша съпруга, Чако! Устните й оформиха думите, но не ги произнесе на глас.

За всички беше ясно, че Чако е горд и щастлив, задето е имал жена като Маргарет. Бяла. В рокля от имприме на цветя, под която се виждаха краката й. С кафяви лунички по гърба. И по ръцете.

Но около нея въздухът бе някак тъжен. А зад усмивката, в очите й светеше скръб — прясна и синя. Заради една нещастна автомобилна катастрофа. Заради една дупка във вселената с формата на Джо.

— Здравейте, всички — поздрави тя. — Имам чувството, че се познаваме от години.

— Дъщеря ми Софи — продължи Чако и се засмя нервно, защото се боеше да не би Маргарет Кочама да каже „бивша дъщеря“. Но тя не го направи.

Смехът на Чако бе лесно разбираем. Не като смеха на оранжадено-лимонадения човек, който Еста не можа да разбере.

— ’вейте — каза Софи Мол.

Беше по-висока от Еста. И по-голяма. Очите й бяха синкаво-сиво-сини. Бледата й кожа имаше цвета на плажния пясък. Но косата, която се подаваше изпод шапката, беше красива, тъмночервенокафява. И да (о, да!) тя криеше в себе си носа на Папачи. Сякаш в носа й бе скрит още един нос — този на имперския ентомолог. Нос на любител на пеперудките. Софи бе преметнала през рамо модерната си английска чанта, която много обичаше.

— Аму, моята сестра — продължи представянето Чако.

Аму каза едно „здравей“ като за възрастен на Маргарет Кочама и едно детско „здраве-ей“ на Софи Мол. Рахел гледаше с широко отворени очи и се мъчеше да прецени в каква степен Аму обича Софи Мол, но не успя.

Като внезапен полъх през чакалнята за пристигащи се разнесе смях. Адур Баси, най-популярният, най-обичан актьор от малайаламските филми, току-що бе пристигнал (с полета Бомбай-Кочин). Натоварен с множество малки, неуправляеми пакети и обект на откритото обожание на публиката, той се почувства длъжен да изпълни един етюд. Започна да изпуска пакетите си и да повтаря: „Енде дейвомей! Иисанханан — гал!“

Еста се изсмя високо и възторжено.

— Гледай, Аму! Адур Баси си изпуща пакетите! — извика момчето. — Той не може да си носи ръчния багаж!

— Прави го нарочно — отсече Беба Кочама със странен и нов за нея английски акцент. — Просто не му обръщайте внимание.

А на Маргарет Кочама и на Софи Мол обясни:

— Той е филмов актьор. Иска да привлече вниманието. — Беба Кочама категорично отказваше да позволи собственото й внимание да бъде привлечено.

Но Беба Кочама се лъжеше. Адур Баси не се стараеше да привлича внимание. Той само искаше да заслужи вниманието, което вече беше привлякъл.

— Леля ми Беба — представи я Чако.

Софи Мол беше озадачена. Загледа се с любопитство в Беба Кочама. Знаеше, че има бебета-теленца, бебета-кученца. Бебета-мечета. (Не след дълго тя щеше да покаже на Рахел едно бебе-прилепче.) Но бебе-леля — това я объркваше.

Беба Кочама ги поздрави.

— Здравей, Маргарет. Здравей, Софи Мол. — Каза, че Софи Мол е много красива и й напомняла на горски дух. На Ариел. — Знаеш ли кой е Ариел? — попита я Беба Кочама. — Ариел от „Бурята“?

Софи Мол отговори, че не знае.

— „Където пие нектар пчелата, там пия и аз?“ — продължи Беба Кочама.

Софи Мол повтори, че не знае.

— „И в чашка на иглика полягам си завчас“?

Софи Мол пак каза, че не знае.

— „Бурята“ от Шекспир — подсказа Беба Кочама. С това естествено искаше да се представи на Маргарет Кочама. Да се разграничи от долната каста на метачите.

— Мъчи се да се похвали — прошепна посланик Е. Пелвис в ухото на посланик П. Насекомо. Кикотът на Посланик Рахел излезе от устата й като синьо-зелено мехурче и се спука в горещия въздух на аерогарата. Пуфф!

Беба Кочама го видя и знаеше, че Еста е първопричината.

— А сега най-важните, посрещаните от VIP-a — каза Чако (все още с гласа си за четене на висок глас). — Племенникът ми Естапен.

— Елвис Пресли — обади се Беба Кочама, за да си отмъсти. — Боя се, че ние тук изоставаме от модата.

Всички погледнаха към Еста и се засмяха.

Откъм петите на бежовите островърхи обуща на посланик Еста се надигна едно гневно чувство и спря някъде около сърцето му.

— Как си, Естапен? Хау ду ю ду? — поздрави го Маргарет Кочама.

— Благодаря, добре — с мрачен глас отвърна Еста.

— Еста — нежно се обърна към него Аму, — когато някои ти каже „Хау ду ю ду?“, ти трябва да отговориш по същия начин, с „Хау ду ю ду?“ А не да казваш „Благодаря, добре“. Хайде, кажи: „Хау ду ю ду?“

Посланик Еста погледна Аму.

— Хайде — подкани го Аму. — Кажи: „Хау ду ю ду“.

Сънливите очи на Еста бяха упорити. На малайаламски Аму го попита:

— Чу ли какво ти казах?

Посланик Еста усети, че към него се насочиха едни синьо-сиво-сини очи и един имперски ентомологичен нос. Думите „Хау ду ю ду“ не идваха в устата му.