Богът на дребните неща

В тъмната опушена кухня ниската Кочу Мария, изправена на пръсти, правеше глазурата на висока двуетажна торта за празненството „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, НАША СОФИ МОЛ“. Макар че в тези години повечето жени християнки бяха започнали да се обличат в сари, Кочу Мария още носеше безупречно бяла фланелка с къси ръкави и остро деколте, а надолу — бяло мунду, което се прихлупваше като платнено ветрило върху задните й части. Това ветрило на Кочу Мария обаче се прикриваше отчасти от абсурдно грамадната камериерска престилка на бели и сини шахматно наредени квадрати, украсена с къдрички, която Мамачи настояваше тя да носи вкъщи.

Кочу Мария имаше къси и дебели ръце, пръсти като коктейлни кренвиршчета и широк месест нос с големи ноздри. Дълбоки гънки от кожа, от двете страни на носа, го съединяваха с брадичката и отделяха тази част на лицето й, която изпъкваше като зурла. Главата й бе прекалено едра за тялото. Приличаше на ембрион от биологическа лаборатория, който е избягал от стъкленицата с формалдехид, разгънал се е и е надебелял с напредването на възрастта.

В корсажа си носеше овлажнели банкноти и го превързваше стегнато към тялото, за да изглеждат малко по-плоски твърде нехристиянските й гърди. Обиците й в стил кунуку бяха тежки и златни. От тежестта им дупките в месестата част на ушите се бяха разтегнали и представляваха огромни примки, които се люлееха около врата й, а обиците седяха в тях като палави деца на въртележка. Месестата примка на дясното й ухо веднъж се беше разцепила и се наложи да бъде зашита от доктор Вергезе Вергезе. Кочу Мария не преставаше да носи обиците кунуку, защото без тях как щеше да се знае, че е сирийска християнка, макар да е проста готвачка (със заплата от седемдесет и пет рупии на месец)? Как да знаят, че не е пелая, или пулая, или параван. А че е докосваема, християнка от висша каста (в която християнството се беше просмукало като чай от чаена торбичка). Да се зашият отново разкъсаните й уши беше много по-добро решение.

Кочу Мария още не беше се запознала с пристрастената телеманка, скрита в душата й. Пристрастена към Хълк Хоган. Още дори не беше виждала телевизор. Не би повярвала, че телевизията съществува. Ако някой й бе казал, че има такова нещо, тя би го приела за предизвикателство към интелигентността й. На Кочу Мария й бе омръзнало да слуша какви са представите на другите за външния свят. Най-често ги приемаше като лично оскърбление поради това, че е необразована, а (преди години) и много наивна. Сега, след един решителен обрат в присъщите й реакции, Кочу Мария по принцип почти никога и на никого не вярваше. Преди няколко месеца, през юли, когато Рахел й каза, че един американски астронавт — Нийл Армстронг, е ходил на Луната, Кочу Мария се изсмя саркастично и заяви, че малайаламският акробат О. Мутачен е ходил на ръце върху Слънцето. При това с два молива, мушнати в ноздрите. Беше готова да приеме, че съществуват американци, макар че никога не беше ги виждала. Можеше дори да повярва, че има такова невероятно име като Нийл Армстронг. Но това за ходенето на луната? Не, сър. Не вярваше и на замътените сиви снимки, които се явиха в „Малайала Манорама“, вестника, който не можеше да чете.

Продължаваше да е убедена, че когато Еста вика: „И ти ли, Кочу Мария?“, той я обижда на английски. Смяташе, че казва нещо като Кочу Мария, ти грозно, старо джудже. Очакваше подходящ момент да се оплаче от него.

Глазурата на високата торта вече беше готова. Тя наклони глава назад и изстиска останалата в тубата сладост върху езика си. Дълга лента от шоколадова паста върху розовия език на Кочу Мария. Когато Мамачи извика от верандата („Кочу Мария! Чувам колата!“), устата й беше пълна с шоколад и не можа да се обади. Най-после свърши, облиза си зъбите и млясна няколко пъти с опрян на небцето език, сякаш беше яла нещо кисело.

Далечни небесносини автомобилни звуци (минаващи покрай автобусната спирка, покрай училището, покрай жълтата черква и нагоре по неравния червен път през каучуковите дървета) достигаха като глухо бръмчене до помещенията и двора на фабрика „Парадайз“.

Консервирането (изтискването, рязането, варенето, бъркането, рендосването, посоляването, сушенето, претеглянето и затварянето на бурканите) спря.

„Чако Саар вану“ — Дойде сър Чако, плъзна шепот. Острите ножове бяха оставени. Зеленчуците останаха полунарязани върху огромните металически тепсии. Ананасите — срязани до половина. Бързо се сваляха цветните гумени предпазители за пръстите (ярки, като весели плътни кондоми). Изпръскани ръце се миеха и се бършеха в кобалтовосини престилки. Изплъзнали се кичури коса се прибираха под белите забрадки. Всяко вдигнато под престилката мунду се спускаше надолу. Покритите с мрежа врати на фабриката се люшваха на пантите, после сами шумно се затваряха.

От едната страна на алеята, до стария кладенец, под сянката на кодамовото дърво, се събра мълчалива армия в сини престилки, да наблюдава в зелената горещина.