Богът на дребните неща

Предната нощ се бе събудила, за да се отърве от един познат, явяващ й се често сън, в който към нея се приближават полицаи, щракат с ножици и искат да й отрежат косата. В Котаям постъпваха така с проститутките, които залавяха в базара — дамгосваха ги, за да знаят всички какви са. Вешии. А за новите патрулиращи полицаи да не е трудно да открият кого да тормозят. Аму винаги ги забелязваше по пазарите, жените с празен поглед и насилствено остригани коси в тази страна, където дългата, намазана с масло коса беше привилегия на морално чистите.

Тази нощ Аму се надигна в непознато легло, в непозната стая, в непознат град. Не знаеше къде се намира, не виждаше нищо познато около себе си.

Единствено страхът й беше познат. Далечният човек вътре в нея започна да крещи. Този път железният юмрук не разхлаби хватката си. Сенки се събраха като прилепи във вдлъбнатините над ключиците й.

Метачът я намери сутринта. Той изключи вентилатора.

Под едното й око имаше синя торбичка, подпухнала като мехурче. Сякаш окото й се е мъчило да прави онова, което дробовете й не са могли да направят. Някъде около полунощ далечният човек, който живеел в гърдите й, спрял да крещи. Един взвод мравки невъзмутимо изнесе през вратата мъртва хлебарка, като че ли показваше какво трябва да се прави с труповете.

Църквата отказа да погребе Аму. По няколко причини. Затова Чако нае камионетка да пренесе трупа до електрическия крематориум. Беше увит в мръсен спален чаршаф и положен върху носилка. На Рахел й се стори, че прилича на римски сенатор. Et tu, Ammu! — помисли си тя и се усмихна, като си спомни за Еста.

Странно беше да се пътува през светли, оживени улици с мъртъв римски сенатор върху пода на камионетката. От това синьото небе изглеждаше още по-синьо. Зад прозорците на камионетката се движеха хора като изрязани от хартия марионетки и продължаваха своя хартиен, марионетъчен живот. Истинският живот беше в камионетката. Там, където беше истинската смърт. Където минаваха над друсащи бабунки и дупки по улицата, тялото на Аму се клатеше и накрая се свлече от носилката. Главата й се удари в един железен болт на пода. Тя не мигна, нито се събуди. Главата на Рахел бучеше и до края на деня Чако трябваше да вика, ако иска да го чуе.

Крематориумът имаше ужасния, занемарен вид на железопътна гара, само че беше пуст. Нямаше влакове, нямаше тълпи от хора. Тук кремираха само просяци, самотници и умрелите в полицейския арест. Хора, които умират, без да има кой да се сгуши до гърба им и да им говори. Когато дойде ред на Аму, Чако стисна силно ръката на Рахел. Тя не искаше някой да държи ръката й. Възползва се от жегата в крематориума, за да освободи влажната си длан. Не присъстваше никой друг от семейството.

Стоманената врата на пещта се вдигна нагоре и приглушеното бръмчене на вечния огън се превърна в червен рев. Горещината се нахвърли върху им като изгладнял звяр. После Аму, майката на Рахел, беше метната в огъня. Косата й, кожата й, усмивката й. Нейният глас. С който показваше любовта към децата си, преди да ги сложи в леглото, като им четеше Киплинг: Ние сме от една кръв, ти и аз. Целувката й за лека нощ. Начинът, по който държеше лицата им здраво с едната си ръка (стиснати бузи и рибешка уста), а с другата разделяше косите им на път и ги сресваше. Начинът, по който държеше гащичките на Рахел, за да влезе тя в тях. Ляв крак, десен крак. Всичко това беше хвърлено на звяра и той бе задоволен.

Тя беше тяхната Аму и техният Баба — и ги беше обичала двойно.

Вратата на пещта щракна и се затвори. Нямаше сълзи.

Управителят на крематориума беше отишъл отсреща за чаша чай и не се върна цели двайсет минути. Толкова време Чако и Рахел трябваше да чакат за розовата разписка, която им даваше право да приберат останките на Аму. Нейната пепел. Песъчинките от костите й. Зъбите от усмивката й. Цялото й същество, натъпкано в малка глинена урна. Разписка № К-498673.

Рахел попита Чако как разбира управата на крематориума коя пепел чия е. Чако отвърна, че сигурно имат някаква система.

Ако Еста беше с тях, той би запазил разписката. Той беше Пазачът на Архивите. Естественият събирач на автобусни билети, банкови разписки, касови бележки, остатъци от кочани на чекови книжки. Имало един Малък Мъж. Той живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум дум.

Но Еста не беше с тях. Всички решиха, че така е по-добре. Вместо да го извикат, му писаха писмо. Мамачи каза, че и Рахел трябва да му пише. Да му пише какво? Мили Еста, Как си? Аз съм добре. Аму умря вчера.

Рахел не му писа. Има неща, които е невъзможно да се направят — като да напишеш писмо на част от себе си. На краката или на косата си. Или на сърцето си.

В кабинета на Папачи Рахел (нито стара, нито млада), с прах от пода по стъпалата си, вдигна глава от „Тетрадката за упражняване на ума“ и видя, че Естапен Неизвестен си е отишъл.

Слезе долу (първо от табуретката, после от масата) и излезе на верандата.

Видя как гърбът на Еста изчезва през портата.