Божият гняв

Пол Дохърти Божият гняв ( книга 4 от " Скръбните мистерии на брат Ателстан")

На дъщеря ми Александра

ПРОЛОГ

Мъжът, който чакаше в ъгъла на запустялото гробище между Пуър Джуъри и Сайбет Лейн подскочи, когато една сова изкряска на стария тис над него и разпери призрачни криле, за да полети като ангел на мрака над отъпканата трева и храсталаците. Наблюдателят видя как птицата се спуска върху пищящата си жертва, а после се издига с лекота, като облак дим на фона на звездното небе. Мъжът потръпна и изруга. Помнеше историите от детството си за Променящите се — магьосници, създания на мрака, които променяха формата си и бродеха из такива самотни, пусти места. Нощта беше топла, но го побиха тръпки. Времената бяха смутни. През деня се беше смял на слуховете: на историите за котва и въже, които се спуснали от облак и се забили в могила край Тилбъри, как кралят на пигмеите, с огромна глава и свирепо лице, бил видян да язди козел през гората, а дяволи, дребни като съсели, се кикотели и скачали като риби в мрежа в тревата около бесилката в Тайбърн. Подобни истории бяха огледало на времената и повтаряха пророческите думи: „Злочесто е кралството, в което кралят е дете!“

Пророчество, което сега се сбъдваше в Англия: златокосият Ричард беше още дете, а държавните дела бяха в алчните ръце на чичо му, регентът Джон Гонт, херцог Ланкастър, който като че ли не беше в състояние да изцери раните на кралството. Френски галери нападаха и ограбваха градовете по крайбрежието край Тясното море. На север шотландците се изсипваха през границата и вилнееха, отдавайки се на палежи и плячкосване, а в графствата около Лондон селяните, измъчени от данъци и приковани към земята, горчиво протестираха срещу земевладелците и готвеха кървав бунт.

Но Гонт беше хлъзгав като риба: тъй като непокорната Камара на общините в парламента не му позволяваше да увеличи данъците, сега беше направил чудо, обединявайки враждуващите лондонски гилдии, за да взема пари от богатите граждани и търговци. На това трябваше да се сложи край. На наблюдателя в сенките му се искаше да има по-лесен начин. Той прехапа устни. Гонт трябваше да бъде унищожен, налагаше се. Когато започнеше въстанието, в кралството щеше да бъде наложен нов ред и Голямата общност, както се наричаха селските водачи, щеше да реши кой да живее и кой да умре, кой да управлява и кой да търгува. По-благоразумните градски управници вече се опитваха да се сприятелят с тези хора.

— Тук съм.

Мъжът подскочи. Причуваше ли му се?

— Тук съм — повтори ниският гърлен глас.

— Къде?

— Обкръжен си. Не мърдай. Не бягай. Само чуй какво ще ти кажа.

— Как се казваш? — попита мъжът, опитвайки се да овладее препускането на сърцето си и паниката, която смразяваше вътрешностите му.

— Аз съм Ira Dei — отвърна гласът от мрака на гробището.

— Аз съм Гневът Божи. И Божият гняв ще се изсипе върху онези, които жънат там, където не са сели, които печелят оттам, откъдето нямат право и които мачкат бедните земеделци, сякаш са червеи.

— Какво искаш?

— Да обновя всичко. Да въведа това кралство в ерата на невинността, защото:

„Когато Ева е предяла, а Адам копал земята,

къде тогаз е бил аристократът? “

Мъжът кимна. Беше чувал това нескопосано стихче, припявано като химн от селяните, които искаха да отидат в Лондон, да изпепелят града, да хванат чичото на краля, да му отсекат главата и да понесат начело на шествие същата тази глава, набита на кол.

— С нас ли си? — попита гласът.

— Разбира се — изломоти мъжът.

— Напредват ли плановете на регента?

— Пиршеството е утре вечер.

— Тогава трябва да действаш. Направи това, което искаме, и ще те смятаме за наш приятел.

— Имам план — отвърна мъжът. — Слушайте…

— Мълчи! — отвърна грубо гласът. — Ако искаш да бъдеш един от нас, попречи на амбициите на Гонт. Не ни засяга как ще го направиш, но все пак ще те наблюдаваме. Сбогом.

Мъжът се взря в мрака. Чу изпращяване на клонче, глас на сова, но когато извика, думите му отекнаха кухо в тишината.

На една миля на юг оттам, по черните, вонящи води на Темза, друга фигура с качулка на главата вкара малката си лодка между водорезите на Лондонския мост. Мъжът върза внимателно въжето за ръждясалата халка и започна да се изкачва по дървените греди към окървавената решетка и коловете с отрязани глави, които се взираха невиждащо над реката. Изруга, после се усмихна.

— Ама каква нощ съм избрал — прошепна си той.