Божията формула

— Не се притеснявайте. Още навремето Марко Поло е казал, че най-хубавите жени на света са иранките. — Примигна изкусително. — А и едва ли има жена, която не обича комплиментите, нали?

Историкът се вгледа в прилепналия по тялото ѝ костюм.

— Но вие сте съвсем модерна дама. Това е учудващо, като се има предвид, че сте от Иран, от земята на аятоласите.

— Е, да кажем, че съм специален случай. — Ариана се загледа в суматохата из «Мидан Тахрир». — Гладен ли сте?

— Дали съм гладен? О, бих изял цял вол!

— Тогава да вървим, ще ви заведа да опитате местните специалитети.

Таксито се отправи на изток, към ислямската част на Кайро. Широките крайбрежни булеварди се разклониха в лабиринти от тесни улички, задръстени от движение и преливащи от живот. Виждаха се каруци и магарета, минувачи, облечени в galabiyya10, амбулантни търговци, велосипеди, мъже, размахващи папируси, сергии с taamiyya11, магазинчета, пълни с предмети от месинг и мед, кожи, килими, платове и антики, току-що изработени реликви, кафенета на открито с пушещи наргиле клиенти, а из въздуха се носеше силен мирис на пържено, шафран, куркума и пипер.

Таксито ги отведе пред ресторант на «Мудан Хюсеин» — малко площадче с градинка, над която се извисяваше високо минаре.

— Това е най-важната джамия в града, най-святото място в Кайро — обясни иранката, сочейки към сградата от другата страна на улицата. — Джамията «Ал Хюсеин».

Томаш се загледа в минарето.

— Така ли? И защо е толкова важна?

— Казват, че там се намира една от най-светите реликви на исляма, главата на Ал Хюсеин.

— А кой е той?

— Ал Хюсеин? — учуди се Ариана. — Не знаете кой е Ал Хюсеин? Господи, та той е… той е внук на пророка Мохамед. Ал Хюсеин е човекът, който стои в основата на голямото разцепление на ислямския свят. Както знаете, ислямът се поделя между сунитите и последователите на Ал Хюсеин — шиитите, и тази реликва е много свидна за шиитите.

— А вие? Каква сте?

— Аз съм иранка.

— От шиитите или сунитите?

— Скъпи мой, в Иран почти всички сме шиити.

— Значи тази джамия е много важна за вас.

— Да. Когато съм в Кайро, идвам в петък да се помоля тук. Аз и хиляди други вярващи, разбира се.

Томаш се полюбува на фасадата.

— Бих искал да я посетя.

— Не може.

— Не? Защо?

— Тази джамия е толкова свята, че само мюсюлмани могат да влизат вътре. Неверниците остават на вратата.

— О, добре — възкликна Томаш разочаровано. — А как разбрахте, че съм неверник?

Ариана го изгледа въпросително, явно не разбираше смисъла на въпроса.

— А не сте ли?

Томаш избухна в смях.

— Да, неверник съм — потвърди той, без да престава да се смее. — И то голям неверник. — Махна към вратата на ресторанта. — Затова по-добре е да отидем да похапнем, какво ще кажете?

«Абу Хюсеин» напомняше западен ресторант с чистите покривки на масите и работещия климатик — една доста съществена подробност в този град, — който изпълваше заведението с приятна прохлада.

Седнаха до прозореца, с изглед към ясно открояващата се отсреща джамия. Ариана повика сервитьора.

— Ya nadil — извика.

Мъжът в бяла униформа се приближи.

— Nam?

— Qa imatu taqam, min fadlik?

— Nam.

Мъжът се отдалечи и Томаш се наведе над масата.

— Говорите арабски, така ли?

— Разбира се.

— Близък ли е до иранския?

— Фарси е абсолютно различен език от арабския, макар че ползват една и съща азбука и някои думи изглеждат сходни.

Томаш изглеждаше объркан.

— И какво му казахте?

— Нищо особено. Помолих го да донесе менюто, само това.

Мъжът се появи отново след миг и подаде меню на всеки от тях. Томаш хвърли поглед на списъка с предлаганите ястия и поклати глава.

— Нищо не разбирам.

Ариана надникна иззад своето меню.

— Какво предпочитате?

— Изберете вие. Оставям се във вашите ръце.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

Иранката разгледа менюто и отново извика сервитьора, за да направи поръчката. Поколеба се за напитките и се наложи да ги обсъди с Томаш.

— Имате ли някакви предпочитания?

— Не.

— Алкохолна напитка или нещо друго?

— Може ли тук да се пие алкохол?

— В Египет ли? Разбира се, че може. Не знаехте ли?

— Знам. Имах предвид мястото — на пъпа на ислямския Кайро, до най-прочутата джамия в града. Позволен ли е алкохолът в този район?

— Няма проблем.

— Е, добре. И какъв е изборът?

Ариана попита сервитьора и преведе отговора.

— Предлагат бира и египетско вино.

— Египетско вино? Не знаех, че тук правят вино. Смятам да опитам.

Иранката допълни поръчката и сервитьорът се отдалечи.

Остър глас, извисил се в меланхолична тоналност, прониза въздуха. Беше мюезинът, който от височината на голямото минаре отправяше езан — призив към вярващите да се помолят. Мелодичното и напевно редене на Аплаху Акбар се разнесе над града и Ариана се загледа през прозореца в прииждащото към джамията многолюдно множество.

— Искате ли да отидете да се помолите? — попита я той.

— Не, сега не.

Томаш си бодна от зеленчуковата туршийка, която сервираха за аперитива на масата.

— Надявам се, че няма да ми стане нищо от храната — каза той, вгледан недоверчиво в парченцето туршия.

— Какво говорите?