Божията формула

— Когато пристигнах онзи ден, ядох в ресторанта на хотела и веднага получих разстройство.

— А, да, това се случва понякога с изнежените ви европейски черва. Просто трябва да внимавате какво ядете.

— Какво ще ме посъветвате?

— Ами вижте, избягвайте салатите и необелените плодове например. — Кимна към парченцето туршия, набодено на клечка, което Томаш държеше между пръстите си. — Туршията въобще няма да ви навреди, можете спокойно да ядете. Но пийте само минерална вода, навсякъде продават шишета с минерална вода. И не ходете по евтини кръчми, където хлебарките сноват по масите. Ако отидете там, поемате голям риск.

Томаш захрупа туршийката.

— Но разстройството ми е от храната в хотелския ресторант. Какво ще кажете за това?

— Дори и най-скъпите ресторанти могат да имат проблеми, никога не се знае.

Сервитьорът се зададе с огромен поднос, пълен с различни ястия. Остави ги на масата и се оттегли, след като обясни, че отива за напитките. Томаш съзерцаваше богатата трапеза, потърквайки брадичката си.

— Какво е това?

Ариана посочи една от чиниите, чието съдържание бе в червено и жълто.

— Това е кошари, типично ястие от Египет. Приготвено е от фиде, ориз, леща, доматен сос и запържен лук. Ако искате, може да му сложите люто.

— А другото?

Иранката започна да посочва всяко ястие поотделно.

— Тези кюфтенца се наричат таамия. — Потърси думата. — Направени са от боб. — Взе един плосък хляб. — Това са балади. Може да ги намажете с хумус със зехтин, бабагануш и фул.

— Какво е това?

— Хумус е… това е нещо като пастет от нахут; фул е пюре от бакла с подправки и зехтин; останалото е сос от патладжан с тахан. Опитайте, вкусно е.

Томаш опита и поклати одобрително глава.

— Добро е.

— Нали ви казах.

Сервитьорът отново се появи с напитките. Остави чаша със студено каркаде пред Ариана и напълни чашата на Томаш с червено арабско вино. Клиентът отпи една глътка и кимна утвърдително.

— Интересно — отбеляза той, след като сервитьорът се оттегли. — Вече знам толкова неща за вас, а вие не знаете нищо за мен, освен името ми.

Тя повдигна вежди с лукаво изражение.

— Лъжете се.

— Така ли? — удиви се Томаш. — Нищо не съм ви казал за себе си все още.

— И не е необходимо. Вече се информирах.

— О, така ли? Разбира се.

— Не вярвам.

— Искате ли да ви докажа? Знам например, че сте португалец и че сте един от най-добрите световни експерти по криптоанализ и древни езици. Преподавате в един университет в Лисабон, а сега работите и като консултант към фондация «Гулбенкян», откъдето са ви възложили да редактирате превода на йероглифни надписи от египетското изкуство и клинописи от асирийски барелеф, които са част от музейния архив към фондацията. — Говореше така, сякаш отговаряше на изпит. — В Кайро сте, за да участвате в конференция, посветена на храма в Карнак, и сте се възползвали от случая, за да проучите дали е възможно да осигурите за музея «Калуст Гулбенкян» една от стелите на цар Нармер, намираща се в подземното хранилище на Египетския музей.

— Твърде много знаете. Впечатлен съм…

— Знам също, че преди шест години сте преживели лична драма и че наскоро сте се развели.

Томаш се намръщи. Това бяха сведения от неговия личен живот и той почувства неловкост от факта, че някой се е ровил из него.

— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?

— Драги професоре, нима мислите, че аз съм някое от вашите лесни завоевания? — Ариана се усмихна и поклати глава. — Не. Тук съм по работа и този наш обяд всъщност е бизнес обяд, нали разбирате?

Португалецът изглеждаше объркан.

— Не, не разбирам.

— Помислете малко, професоре. Аз съм мюсюлманка и както самият вие отбелязахте, произхождам от страната на аятоласите, където, както сам знаете, се държи изключително много на морала. Колко ирански жени според вас биха могли да спрат някой европеец на улицата и да го поканят на обяд?

— Ами… всъщност… нямам представа.

— Нито една жена в Иран не би го направила, драги професоре. Нито една. Ако в момента ние двамата сме тук заедно, то е, защото трябва да обсъдим нещо.

— Да обсъдим ли?

Ариана опря лакти на масата и погледна Томаш в очите.

— Професоре, както ви казах, знам, че сте в Кайро заради конференцията, както и заради древната египетска реликва за музея «Гулбенкян». Но аз ви доведох тук, за да ви предложа друга сделка. — Наведе се, за да вземе една папка от пода и я сложи на масата. — В тази папка има копие от ръкопис, което би могло да стане откритието на века. — Погали леко папката. — Тук съм по нареждане на моето правителство, за да ви попитам дали бихте искали да работите с нас върху превода на този документ. Томаш задържа за миг погледа си върху иранката.

— Искате да кажете, че възнамерявате да ме наемете? Това ли е?

— Да, това е.

— Нямате ли собствени преводачи?

Ариана се усмихна.

— Да кажем, че това е във вашето поле на работа.

— Древни езици?

— Не съвсем.

— Тогава? Криптоанализ?

— Да.

Томаш потърка брадичка.

— Хм — промърмори. — Какъв е този ръкопис?

Иранката изправи гръб, заемайки почти протоколна поза.

— Преди да продължим с разговора, мога ли да поставя едно предварително условие?